Болоня на колела и за джелато в Сан Марино

 

Ден първи! 

Оставихме багажа и още в ранни зори (преди 10) крачим бодро към центъра на Болоня!

братска любов за старт на разходката! 

Поздравихме Нептун във сухия фонтан и влязохме в базиликата Петронио, в която за наша радост имаше меса. Свещеник пееше така хубаво, че гласът му ехтеше под гръмкия купол, огромен е храмът, а акомпанимента на органа създаде голяма сладост за ушите. Момчетата се прекръстиха, кой отдясно наляво, кой отляво надясно, няма значение, важно ни е усещането в душата. Поседяхме, балансирахме си вътрешните центрове и излезнахме на площада зад храма, където се извиваха туристически влакчета. За моя жалост момчетата дадоха отбой като чуха, че тура е два часа и заменихме с лов на сладкарница. Докато се суетяхме покрай влакчето Борис ме застреля с поредната си прищявка: Да влезем в книжарницата, за да подишам малко миризма на книги 😻 влезнахме вътре и заразлиства книги да ги мирише, хайде дано да е на урожай и да си събуди отново любовта към четене :)) междудругото това се оказа не безизвестната Liberia Nanni книжарница! Е яка беше, бих си откарала в нея няколко часа без да ми доскучае.
Връщаме се на лова за сладкарница!

венецианска гледка

По всичко личи, че тази ваканция Борис ще избира заведенията по рейтинг в тикток, защото кой ти гледал вече гугъл мапс препоръките. Отидохме в QCorner, където положихме началото на италианското ни хипер калорийно преяждане! За пореден път си дадохме сметка, че стомасите можем да нахраним и от изпарения, ама пусти очи! Разхождайки се по малките улички пред нас се озова дама на около 60те с шарена пола, жълт чорапогащник и тояга в ръката за щека. Симеон ме класира в нейната категория по стил, а Борис заяви, че ако ме види с такава тояга и жълти чорапи в първи район на Виена ще ме подмине, хахахха. Разходихме се до най-известното прозорче с гледка към пресъхнал канал в града и момчетата взеха да дават назад за дълго ходене. Ужаст! А дори не съм преполовила плана от забележителности! Ще се движим с колела! Борис рече и отсече! Оказа се чудесна възможност да ги задържа за още няколко часа навън и далеч от екрани, а и е ново приключение. Оказа се топ възможност. Яхнахме електрическите колела и обиколихме градския парк Giardini Margherita, облечен в пъстра есенна премяна, накъдето и да погледнеш само гледки картички. Минахме покрай една от крайните порти на градя Porta Castiglione, изкачихме се в квартала на богатите до руфтопа на Болоня - San Michele in Bosco, откъдето под октомврийските лъчи съзерцавахме целия град.

гледка от San Michele in Bosco

Завърнахме се към централната част и стария град, събрахме си багажа и дойде време да пробваме популярната паста рагу/ болонезе! Следващ топ кулинарен избор - Osteria Del Podesta, триетажна тънкостеблена къща, превърната в ресторант.

горим калории измежду храненията! 

Пастата беше ОК, Симеон си омаза и дясната половина на левия си ръкав, вече имаше петно от топъл шоколад, а сега добави и доматен сос, сам се очуди на умението си да се изрисува така старателно. Борбата и закачките помежду им е във връхната си точка … прехвръкват искри измежду обидите за единия глупав, другият ограничен, а мама ги съпровожда търпеливо и носталгично … и нащрек да раздава картони при живото/застрашаваща нужда.
В края на този ден от първата ни ваканция мама с момчета осъзнах, че Борис чува и попива околния свят като възрастен, с който мога да общувам и с поглед, стига да му допадне блясъкът в очите ми. 

Ден втори! Вдъхновение от мечтата на едно момче, оживяла в империята Ферари!

черният кон на жълт фон! 

След богата закуска в бистрото до апартамента се мятаме на колелата и стартираме Ферари преживяването, планирано по часове заради факта, че всяка атракция се пазарува с отделен билет с конкретен час. А аз съм запазила от всичко. Защо да е лесно и музеят да не предложи цял пакет. С влак сме в Модена, правим едно бързо кръгче в и около катедралата със Симеон, а хормоните на Борис го отведоха далеч от нас в някакво местно кафене, където направи втората си закуска. Стъпвам на пръсти и оммкам наум, защото мира в душата ми е по-важен, отколкото (загубената) битка с бушуващия тестостерон в тинейджърското му тяло. Следвайки уроците на потърпевши съм букнала шатъл директно до фабриката, за което естествено получих критика - защото бил чак след 40 минути?! Нямам полезен ход на действие, то е ясно! Затова преглъщам с вода (напоследък и виното не ми върви) и го пиша на сметката на споменатия тестостерон!

А междувременно Симеон играе шах онлайн във всяка свободна минута! И се гушка! Борис замества втория родител и му прави забележки да прибира телефона, когато сме на маса. Весело ми е!
Та, империята Ферари се ражда след поредица неуспехи и шамари от съдбата, които Енцо Ферари приема като уроци за адаптивност и мотивация за натруване на знания.
Младеж със спортен хъс за автомобилни победи, имал мечта да работи във Фиат, откъдето го отрязали, но пък мотивирали да създаде екип от състезатели, а в последствие опитът му на състезател се материализирал в първия Ферари модел през 1947-ма. Дебютът на който не бил блестящ, отпада от състезанието заради повреда. Следват 10-на отлични финиша, а от 1950-а Ферари тим е единственият, който няма пропуск на Ф1.

Брошка с черно конче е била талисман по време на състезанията му дълго преди идеята за автомобилния бизнес. Имал близки приятели с ферма, откъдето дошла любовта му към конете. А жълтият цвят е символ на родния му град - Модена. По настоящем много от сградите във фабриката са жълти. Така се е родил дизайна на емблемата на Ферари. Музеят и целият кампус от сгради с фабриката е до голяма степен концепцията на Енцо, за жалост не доживява до отварянето му.
Днес повече от 7 хиляди души работят тук и създават автомобилна екосистема за състезателни и любителски луксозни автомобили без компромис. Във фабриката има и писта, на която тестват модели и се поставят рекорди. Шумахер е тренирал на тази писта почти едно десетилетие, по негово желание е добавен един от завоите. След разходката из музея и автобусния тур из фабриката, момчетата повишиха адреналина с по три обиколки на симулатор, където Симеон демострира по-завидни умения, но ниско самочувствие, което му костваше не спечелен облог с Борис (100е)! След симулатора, разочарованието от липсата на all inclusive със същинско возене във ферари не беше особено голямо, докато Симеон сподели, че няма да откаже да го повозя из градчето, на Борис щяло да му бъде скучно, ако не го кара той. Обещахх, че за 18-ия му РД ще му подаря ферари драйв, а той ме надскочи, че на 18 вече щял да има свое ферари! Брех! Ей това поколение ме слага в малкия си джоб по лична амбиция и самочувствие! 

Приключихме тура във Ферари и се завърнахме в Модена с надеждата да хапнем след дългия ден! Уви, в понеделник ресторантите тук почиват! Изгладувахме пътя обратно до Болоня, където аз и Борис направихме две последователни вечери! Радвам се, че ваканцията е кратка, защото всички масово осъзнато преяждаме! 

манджааааа! 

Ден три! 

Разходка до джудже държавата Сан Марино, за да допълним списъка от държави на момчетата, а аз да задоволя любопитството си как изглежда през техните очи! Сутрешната рутина с богата закуска и колоездене е ясна. Колкото и да е компактен града, предвижването пеша би било времеемко и най-вече "нервоемко". С влак до Римини и оттам с автобус до Сан Марино! Изкачваме се на върха на едно от трите тепета точно по пладне! Катерейки нагоре дръпвам една лекция и куиз с интересни факти, белким залепне нещо по младите мозъчни кори на тийновете. Точно с един въпрос надцених търпението на големия за попиване на “безмислена” информация, а той пък беше най-лесен според Симеон, а именно как се казва основателя на държавата през далечната 301-ва година след Христа. Марин! Много ясно!

пътуване във времето!

Още когато разглеждахме възможността за разходка до Сан Марино, Симеон гледайки картата възкликна - как е възможно да е отделна държава като е изцяло заобиколена от Италия, как не са я превзели?! Историческите анали разказват любопитни факти за няколко урока по дипломация, която очевидно сан маринските политици владеят изкусно. Замесени са имена като Наполеон, Гарибалди и Линкълн. По време на похода си в Италия, френският завоевател е предложил щедра територия в замяна на доброволна капитулация, но държавниците отказали, защото им било ясно, че голяма територия се защитава много трудно и си предпочитат малката държава с големи гледки. Благодарение на  републиканските принципи излизат в своя полза от ситуацията, подобно и от дипломатически конфликти, когато предлагат убежище на италианския великан Джузепе Гарибалди и американския президент Линкълн. Увлякох се! Последно - днес научих, че в Сан Марино президентите са двама (но! Това далеч не означава разделение както в Босна примерно), които биват избирани на всеки 6 месеца! Тези хора имат излишък в бюджета по перо “Избори”. Разходихме се из стария град, запечатахме гледки в дигиталните ленти, включително и инстаграмски пози (Борис! Искал кадър с празно място до него за стикер на Наполеон -яка стана концепцията, и част от първият му пост от няколко снимки в слайд шоу в соцалните медии - тикток, да се помни!!!), хапнахме традиционните за района “кашони”/ cassoni, които са арабска питка с квото има в хладилника, завита на две и сплескана на грила. Стори ни се леко безвкусна, макар че моята беше с подправки и моцарела. Виж, желатото ставаше!

закриваме лятото!

Ако трябва да избираме в коя от държавите джуджета бихме живяли, Борис си избира Сан Марино пред Люксембург, Лихтенщайн и Андора, заради климата, магазините за парфюми и гледките от птичи поглед. Слезнахме от билото на Титан планината и се завърнахме в Римини с доброто си настроение и слънце в съпровод.

Ден пореден, дефиниран в програмата като чил ден в Болоня, а се завъртя в повече от приключение! От вечерта съм направила колоездачен маршрут с 8 спирки по източната периферия на града и финиш в центъра, където да обядваме и да отидем на резервиран тур в сградата на най-стария западен университет, където особен интерес за мен е залата по анатомия с масата за дисекции. Цялата обиколка щеше да е около 30 минути, което изглежда подсъзнателно не ми е давало мира, защото сутринта се събудих с идеята и предложение да скокнем преди това до манастирския комплекс св. Лука, който се намира на 25 минути с колело на западния край. Не заваляха протести, а аз и не чаках много, затова след бавното ставане и закуска се упътихме натам! Вело алеи и колоездачи в Болоня има, шофьорите са толерантни, в повечето случаи те са по-толерантните водачи на пътя. Та! Караме си ние по едно баирче и хоп, табела със задраскана Болоня! Проблясва ми мисълта дали колелетата ще продължат да се движат нормално, като излязат от градската мрежа и хоп - баирът става все по-труден, а колелата забуксуват все повече.

издрапахме до целта!

Борис изнемогва, а неговата мотивация ми е нужна и самоотвержено му предлагам да си сменим колелата, докато Симеон е назад зад завоя и не ни вижда. Драпаме още малко и аз решавам да изчакам Симеон, който също започва да изнемогва и решаваме, че само с бутане ще можем да продължим. А имаме повече от километър до целта. На Симеон колелото е по-тежко от нашите и като майка героиня сменям превозното средство отново и бутам с всички сили, съблякох почти всички катове дрехи. Обсъдихме вариант да зарежем колелата на пътя и да ги вземем навръщане, но се оказа,че извън мрежата не можем да ги заключим и рискуваме някой да се възползва и да се изкефи на спускането надолу. Бутаме,пъшкаме, почиваме си, аз имитирам бодро настроение.  Хората се разхождат около нас и ни мятат съчувствени погледи, а аз се вживявам като играч в игри на волята сезон “Болоня” в отбор “изнемогващи”! Воала! Успяхме най-накрая, стигнахме и най-якото е, че момчетата приеха упражнението като фитнес предизвикателство, отколкото недомислено планиране от моя страна! Големи червени точки и за двамата! Двамата с Борис изкатерихме стълбите до манастирската църква, имаше меса, беше хубаво, наснимахме се и обратно при Симеон, който остана да пази колелата и познайте - да играе шах, разбира се! Заслизахме надолу, ей голям кеф … порим вятъра, веят се едни коси, великолепни гледки на италианските хълмове и поля ни съпровождат, идилия пълна! Докато не съзрях как Борис влачи новите си маратонки по земята като помощни спирачки, защото спирачките му отказали! За щастие успя да се размине с мантинелата и да заоре предница в странична уличка с баир. Явно има ефект от симулатора онзи ден! Хайде трета смяна на колела, защото аз имам опит с отказали спирачки, а и с по-малко килограми развивам по-ниска скорост! Масажирах ги добре и колелото ме свали благополучно до първата порта на града, където имаше паркинг! Поздравихме се с успешно изпълнената мисия, всички бяхме превъзбудени приятно от преживяването, сменихме колелото с читаво и продължихме по оригиналния маршрут със забележителности. Отстъпих още предишния ден водачеството на Борис, защото така го ангажирах с плана за изпълнение, а Симеон се кефеше да следва и да се поглезва от време на време. В периферията си, града изглежда като всеки друг италиански град, но в централната част, където е старият град сградите са в пастелни цветове, преобладаващи нюанси на оранжево, жълто и беж, и центъра е опасан от ред залепени къщи с аркадни тунели, които са чудесна вентилация на въздуха през лятото и заслон от дъждове през зимата. Има повече от 650 арки из тези тунели, някои изрисувани и с орнаменти. Имаш усещане за микс от азиатски, арабски и средиземноморски стилове.Интересно е!

братска любов в двора на стария университет

 Паркирахме в центъра, влязохме с няколко магазина за парфюми, включително в Луй Вутон, за да помиришем парфюма на Емил за 300е, седнахме в едно от заведенията по кюшетата в центъра, хапнахме талиатели рагу и отидохме на единствения образователен тур, който успях да договоря с момчетата. Сградата на стария университет Palazzo dell’Archiginnasio, внушителна е, по настоящем е библиотека, университетът е изместен в множество други сгради, защото следите от религиозните контролни механизми присъстват значително много по стените, а академиците са искали да откъснат науката като самостоятелна единица. Интересен пример е залата по анатомия, с прозорче към тайна стая, в която е имало представител на инквизицията по време на учебните занимания, за да слуша и гледа дали религиозните канони се спазват, когато голо тяло бива разчленявано и демонстрирано на студентите, еле пък по време на уроците за половата система! Телата на екзекутирани престъпници са били моделите, часовете за практическите занимания са се случвали само през януари и февруари, когато ниските температури са позволявали едно тяло да се ползва до две седмици. Университетът е имал две направления - юридически и медицински профил и датира от 12-ти век. Успяхме да надникнем през една врата в библиотеката, която е затворена за посетители, само четящи с достъп могат да влизат, внушителна е. Завърнахме се апартамента за почивка и доволни от днешната програма преди да направим поредната късна вечеря с Борис,докато Симеон играе шах в жилището.

Последен ден!
Къъъъъсно и мързеливо ставане, тамън навреме да хванем последните минути от закуската, хапване, бърборене, игри на градове-реки-кой квото знае и на обесванка … и бавно придвижване към гарата пеша.
Взимаме си от вкуса и слънцето на Италия, за да удължим още малко лятното усещане. Пак ще дойдем, пак на колела, защото през очите на тийновете се виждат невидими за възрастното ми око чудатости! 

Цветно ми е в душата! 

12 месеца. 12 цвята.

 12 месеца. 12 цвята. Малки парчета живот, събрани между сезоните — спомени, вкусове и любими хора, които остават.

Юни

Този календар започва с цвета на лавандулата — един от многото живи, ухаещи наследства, които мама ми остави след себе си да цъфти всяка година. Някои цветове не просто се виждат — те се изживяват.

Юли

Юли ми има вкус на диня със сирене. А ако имам право на резервен цвят — добавям пъпеш с ементал, защото лятото винаги има място за още една сладка комбинация.

Август

Август ми е месецът на смокините — колкото по-узрели, толкова по-сладки. И точно така се раждат най-хубавите пестили — бавно, с търпение и с вкус на лято.

Септември

Когато август ни е бил кратък, септември идва да навакса. Със сини сливи, с любимия ни пестил и спомен за баба, и с онова тихо усещане, че лятото още не е готово да си тръгне. 

Октомври

Октомври го обичам шарен и благодатен. Природата ни подарява всички тези цветове, за да се сбогуваме по-лесно с едно лято, вече тръгнало по своя път.

Ноември

Ноември ми е закачлив като детски тиквен фенер. Ухае на печени тиквени семки, на топла крем супа с ементал и на малки домашни радости, които превръщат студените дни в топли.

Декември

Моят декември помни една любима шега: „Ако си работил достатъчно през годината, Дядо Коледа идва с водни ски, а не с шейна.“ Радваме се на летни цветове през зимата, защото празникът има повече от една форма.

Януари

Януарското небе високо в планината по пладне е дълбоко синьо — почти като очите на мама и намира най-красивия си партньор в белия сняг. Тя го обичаше. 

Февруари

Февруари е месецът на любовта ми към живота. Месецът, в който започна моето най-голямо приключение — майчинството.

Март

Март е събуждането. Месецът на първите цветове и на глухарчетата, които ми напомнят, че красотата има нужда от светлина — те блестят истински само под слънчевите лъчи. Иначе спят.  

Април

Април идва с любимите ми великденчетата в пролетния венец, който сплитам от дете.  И аромата на люляк. Пролетта вече не е обещание — тя е тук.

Май

Май ми е зеленото във всичките му нюанси — вкус на свежест, нов живот и онази невероятна енергия, която само природата умее да събуди.

В тигровия град - Осло за ценители!

Началото на юни е, в Австрия сме разглезени на тема дълги викенди по това време на годината. Май посветихме на Мюнхен, следва Осло.
Градът ни посрещна със силно ухаещи прецъфтяващи люляци и кестени в разцвет! Пролетта е в разгара си, миризмата и песента на природата ни загърна в обятия, а нуждата от слънчевите очила изненада приятно на фона на мрачната прогноза за броените ни дни тук. 

Тигърът ни посреща в Осло

Характерният цвят на пролетта в северните страни е неизменен, още с кацането правят силно впечатление каретата земя в многото нюанси на зеленото. 

Като си говорим за цветове, Борис очаквал да има повече блондинки, но не бил разочарован, обаче ;). С регионален влак (има и бърз за малко по-бързо, на тройна цена, а ние сме дошли да живеем бавно, защото сме във ваканция) стигаме за около 25 минути от летището до пъпа на центъра, а именно на площада със статуята на тигъра, който се намира над гарата. Не бил сибирски тигър, а символ на сила и динамика, по подобие на развиващата се столица. Провинцията е сравнена с кон, в символ на стабилност и издръжливост. Осло е известен като градът на тигъра още от векове, статуята е подарена през 2000 г. по повод на 1000 години от основаването му. Селфирахме се с тигро и се запътихме към първата спирка от майлстоните в плана на Ники, а именно - пицария МамаПица, където ни нагостиха вкусно в уютна атмосфера.

Мама Пица с 1 бира!

Ако баба ми беше майстор пицар, живееща в Норвегия, то това заведение щеше да е нейно. Почувствахме се добре дошли в топла и задушевна обстановка, обслужването беше изключително дружелюбно, само цената на бирата не се понрави на Ники, на фона на 15 евро за половин литър хмелна наслада, пицата от 30 евро се преглъща лесно. 

Настанихме се в апартамент, находящ се на 20-на минути пеша от центъра. Имаме изненадващ късмет с времето, слънцето е още в разгара си, усещането ни е, че денят тепърва предстои, а вече е 19 ч, нали сме в северното полукълбо през юни, денят тук отдавна е преполовил денонощието.  Затова продължаваме с разходка в парка със статуите Густав Vigeland. Осло се оказа не толкова голям, колкото в представите ми, разбира се до крайните квартали с крайбрежните музеи разходката щеше да ни излезе час и половина, гарнирана с и толкова мрънкане умножено по двата броя тийнове, затова следващите дни на помощ се притече градският транспорт, който е доста добре устроен, имат си и метро, и трамвай, и автобуси, даже и морски таксита. 

цветове и чувства!

Този парк не е просто парк. Този парк е УНИКАЛНОСТ от преживявания, ако си даде човек време да го обходи бавно и напоително. Има повече от 200 статуи, единственият проект в света, създаден от един артист. Не бях чела историята му предварително и когато стигнахме до монолита - статуята колона от преплетени тела - първата ми мисъл беше "холокоста" или военен монумент. Нищо подобно! И това е най-голямата изненада, всички статуи символизират чувства. Човешки чувства. И тук си задавам шумно един въпрос с възхищение и малко завист, а именно - колко широко скроен артист трябва да си, родил се с късмет началото на 20-ти век в широко скроено общество, където културата на чувствата ще бъде призната за изкуство и ще се изложи широко на показ. За справка в Осло видяхме още десетки статуи из целия град и никоя не символизираше военни елементи. За мен това е ясна и категорична констатация, че норвежците живеят в настоящето с поглед напред, а не в миналото... 

гневното дете 

Най-известната статуя е на сърдито момченце, изразяващо гняв и тропащо с крак. Детенце, което всеки от нас е било поне веднъж в живота си, а всички останали статуи разказват историята на човешкия живот - от раждането до старостта, съпровождан от емоции и чувства между влюбени, родители и деца, приятели, семейство. Прибрахме се по светло към 22.00, силите ни напуснаха след дългия ден и даже си легнахме по светло :). 

парк Густав Vigeland на залез!

Ден втори:
Събудих се както обикновено към 5 ч … беше вече светло. Проявих милост към любимите мъже и ги оставих да поспят балансирано, закусихме в близката баничарница и се отправихме към срещата за традиционния пешеходен тур. 

имаме и такива моменти на близост :)

Напът към тигъра се натъкваме на няколко музикални представления из улиците и персоналния ни AI асистент ни разясни, че днес (06.06) е ден на музиката и парадите! Много настроение по улиците, мажоретни и оркестърни състави! Мега! Минахме през катедралата в центъра, където изпитахме тържеството на сетивата, талантлива млада певица, съпроводена от пианист ни отвлече в размечтани паралели. А сградата е от редките красиви храмове, които сме виждали с дървен таван, изрисувани библейски сцени и синхрон на зелено и дърво.

Стартираме фри тур, от който момчетата са във възторг (намигване), но го изтърпяват, а аз тайно се надявам, че някои или друг интересен факт може да залепне за мозъчните им кори. Гидката ни Алисия е канадка и от четири години живее в Осло. Магистратура за викингската култура я довежда до стария континент и видно вече се чувства у дома, защото говореше за норвежците в “ние” форма. 

мултипликация от снимки на фиорда

Направихме двучасова разходка, чухме любопитни факти за всички популярни и не толкова сгради, исторически препратки за боричканията с Швеция и Дания, за уроците по толерантност и уважение към природата, за кулинарните вкусове на местните. От край време норвежците са си избирали чужденци за крале, било то от Дания, Франция, та дори и Швеция, за сефте в момента кралското семейство съставлява от чисти норвежци и затова си ги харесват, макар и да са с представителна функция само. Иначе Норвегия има късмета да е целуната от природата щедро, което я прави лидер в икономиката и независима от големите сили. От друга страна по-малко от 10% от земята е обработваема, което обяснява оскъдното им меню - месо с картофи, и картофи с месо, придружени с канелените охлювчета за десерт. Подобно на Финландия, сауната заема важна част от бита, плаващи контейнери сауни, разнасящи приятна миризма на дървени въглища са накацали по крайбрежната алея срещу емблематичните сгради на операта и библиотеката. 

Операта! 

Смело мога да заявя, че Осло блести с архитектурен стил! Тук строенето на сгради се случва на различно ниво, геометричните форми на новия квартал Бьорвика ни завъртяха в ураган! Пространствата са използвани рационално и завършено, разходка по покривните криви на операта е ритуал за местните и повод за възклицания на туристи. Колкото е мраморна и бетонна отвън, толкова е компенсирана сградата с дървесина от дъб отвътре с уникална вита стълба усукваща се около оперната зала, в която ми се прииска някой ден да се върна, за да чуя акустиката й! Сигурна съм, че ще е уникално преживяване! Напълно различна от традиционните виенски зали, с изчистени прави криви и без запетайки по таваните, събуди любопитството ми. 

на покрива на операта! 

Като сме на тема сгради няма как да не изразя възхищението си и от библиотеката. Място за семейства с деца, за подрастващи, за младежи и пораснали, всеки може да си намери мястото тук. Пет етажа пространство, изпълнено със съдържание и множество кътове за колективно или самостоятелно четене, творене, учене, работа с екрани, книги под ръка, зони за отдих, заведения за хранене и гледки към градския фиорд. Сграда със затворен цикъл на съществуване! С удоволствие бих живяла и творяла тук! 

гледка от библиотеката!

Доста повървяхме последните часове, ама пусто като са броени и минават бързо, пък и макар да имаме аванс с повече светлина, смилихме се над подрастващите и ги зарязахме на екраните да си почиват, а двамата с Ники атакувахме музеят на Едуард Мунх. Имаше временна изложба на португалката Паула Рего, която се е вдъхновила като ученичка от Мунх и преобразувала мислите си в показно приказно изкуство за възрастни. Колкото до Мунх, разбира се документирах се с най-известната му творба, по която го разпознават, по думите на Алисия била втората известна след Мона Лиза (чак пък) - the Scream, изразяваща емоция, необвързана с пол, цвят на кожата или предразсъдък, а само с чувство на изненада. Очевидно е, че норвежците са ценители на усещанията, дават нужното им пространство и свобода на съществуването им, което аз бих описала с една дума - толерантност.

The Scream на Мунх! 

Прибрахме си безпризорните деца от пейка на входа таман навреме преди да са озверели от глад и норвежците да ни ги отмъкнат поради нарушените им житейски права (предупредихме ги, че норвежците не разбират балканската любов с боя, затова да не се чудят като ги гушкаме, вместо да ги шамаросваме! Възползваха се и ни се катериха по главите!)!
Разходихме се до Виппа, хипарско кюше на един от бреговете, представляващ хамбар с интернационални кулинарни капанчета, маси на брега, жарко слънце по поръчка, морски бриз и чил обстановка. Събрахме сили и мотивация, за да се приберем пеша до вкъщи.

Легнахме си отново по светло. Борис беше изключително разочарован, че силите го напускат по пладне, дето се вика. 

Ден трети! 

Неделя е. Закусваме в нашата баничарница и драскаме към пристанището пред операта, за да се разходим с морското такси до един от близките острови в градския фиорд - Ховедоя. Островът има форма на динозавърска глава и е място за отдих и активна почивка с миниатюрни пясъчни плажове, пътеки за разходка, игрища за колективни спортове.  

Преди да се качим на лодката се наредихме на една опашка пред автомат с гривни в цветовете на норвежкия флаг. Не знаехме защо чакат хората, но зачакахме и ние, за да пазим ред, докато междувременно разучихме офертата. Местна фирма за ластици дава безплатно гривните по повод световното по футбол в подкрепа на норвежкия отбор. Снимка на футболиста Халан ни привлече вниманието, разбира се. Накичихме се с ластичните гривни и ние. 

църква от миналото! Яка!

След островната разходка, дойде ред на далечните музеи, докъдето стигнахме с градски транспорт. Каре от забележителности в островния квартал Tjuvholmen (дори не мога да си представя да го напиша на български, толкова завързан ми се стори норвежкият език). Времето и силите ни стигнаха да разгледаме Norske Folkemuseum - старинно селище, презентиращо бита и архитектурата на норвежците от 19-ти век.
Хайлайта за всички ни беше аналога на Васа музея от Стокхолм - тук се нарича Фрам. Фрам е името на първия кораб, чиято структура е издържала плаването в северните води сред ледници и айсберги. Фрам означава "напред", и от този кораб стартира една от най-великите истории в полярните изследвания. По онова време повечето кораби били смазвани от арктическия лед. Фрам е проектиран по различен начин – със заоблен корпус, така че ледът да го изтласква нагоре вместо да го смачква. Заради това често е наричан най-здравият дървен кораб, строен някога. Симеон завъртя руля в посока напред към светлото бъдеще, минахме през машинното, каютите, трапезарията и всички скрити кътчета на екипажа. Най-известният му капитан е бил Роалд Амундсен – първият човек, достигнал Южния полюс през 1911 г. Именно Фрам го отвежда до Антарктида. 

снимаме се с Фрам/Напред!

В същия музей оживяват сведенията и от следващите експедиции на Амундсен. През 1926 г. след неуспеха с хидропланите N24 и N25, той стига до извода, че самолетите са твърде рисковани за Арктика. Вместо това се обръща към дирижабъл – огромен летящ кораб, който може да остане във въздуха дни наред и не е зависим от кацане върху леда.  

хидроплан N25

Дирижабълът се казва Norge, почти колкото футболно игрище. Има три двигателя и е пълен с водород. Експедицията тръгва от Svalbard (има един ресторант там, с главен готвач адаш, Филип Захариев, където ми се иска един ден да вечерям местен специалитет). На 12 май 1926 г. дирижабълът прелита над Северния полюс, което се счита за първото безспорно достигане на Северния полюс. Експедицията не спира до полюса, а продължава над целия Арктически океан и каца в Alaska. Така норвежкият екипаж се превръщат в първите хора, прекосили Арктика по въздух от Европа до Северна Америка, придружени от кучето Титина.   

Ако тигърът на Осло символизира модерния и енергичен град, то Фрам символизира нещо много норвежко: любопитството към непознатото и готовността да тръгнеш „напред“, дори когато никой не знае какво има отвъд хоризонта.

В музея научихме, че корабът е бил замислен така, че да замръзне в леда нарочно. Вместо да се бори срещу природата, проектантът му решава да работи с нея и да позволи на леда да носи кораба към Северния полюс. Това е доста норвежки начин на мислене – не да побеждаваш природата, а да я разбираш и използваш разумно. Архитектурата им днес държи същата линия на поведение. 

Завърнахме се на мейнланд и тъй като денят беше все още "млад" (към 18 ч.) мотивирах момчетата да използваме хубавото време и да направим още един тигел през парка със статуите. Всеки от нас се разхождаше с неговото си темпо. Аз се захласнах в група любители танцьори, които съблазняваха с ритъм минувачите да се присъединяват към тях. Замислих се, дали пък да не рестартирам танците ... скоро. 

Шанцата от високо!

Последният полуден в Осло посветихме на разходка до ски шанцата Holmenkollbakken, която се намира на хълма Holmenkollen на около 500 метра надморска височина над Осло. От върха се открива най-красивата гледка към града и Ословския фиорд. Първата рампа е висока само 20-на метра, направена за състезание през края на 19-ти век (мисълта ми прескача към българската история по това време ...ех). Казват, че норвежките бебета се раждат със ски, в музея имаше фотографии на 9 месечно бебе на ски, което вероятно по-рано е подкарало ските, отколкото да проходи. Отгоре може да се пусне човек и по зип линия по дължината на цялата рампа, висока 140 м. За съжаление не беше отворена за нас. По телевизията скоковете от тази рампа изглеждат впечатляващо, на живо вероятно изглеждат безумно! 

Полюбувахме се на симбиозата между градския живот и природата, захласнати от гледката към Осло и природата, която започва буквално на прага на града … Норвежката гора (без препратка към книгата :)). 

Високо, високо, високо!

Сбогувахме се с Осло, събрали много причини да се върнем! Фиорди и северни брегове, очаквайте ни! 

Изригване по Великден

 Отново е великденска ваканция и ние драсваме на юг с надеждата за повече слънце и по-малко тийн мрънкане. Дестинацията е Палермо оде въшльови на пазара, както се казва по панагюрски, защото летим от Братислава и си е приключение. Уиз си преместиха базата от Виена, но това не ни спира! Отиваме да се изправим срещу природната стихия - Етна и да се уверим дали наистина изригва по Великден. 

сицилианско джелато!

Планирали сме ден и половина за Палермо, след което с влак до Катания и околията. 

Пристигаме с такси за 30-на минути от летището до квартирата ни в широк център. Минаваме през малки улички, където животът кипи, а вече е 22.30 и Борис се пазари как тепърва ще ходим да вечеряме. Опитваме се дружно да го баламосаме, че кухните в ресторантите вече са затворили дейността си, защото скоро всичко ще угасне. Той е решен, че на другия ден със сигурност в 23.00 ще сме и ние по улиците, а няма да си лягаме рано-рано като днес. Очертава се много ядене, така го усещам това пътуване. Шофьорката ни не успява да ни закара по тясната уличка точно до вратата, защото някои умник е спрял паралелно на една колона и няма как кола да се провре без да промени формата си. Любопитно дамата съвсем спокойно спря и ни упъти накъде да ходим без нерви, без да изброява цялата фамилия на собственика на спрялата кола, хареса ми този дзен модел, копирам го! 

Настаняваме се в стара сграда с високи тавани и яки прозорци с капаци, сгушена между други стари сгради из малки улички, на които е простряно пране и можеш да си подаваш яйца и други провизии със съседите отсреща. Уличките са подобни на тези в стария град на Бари, където слънце на приземните етажи не влиза, а аромата на пране заглушава успешно миризмата на влага. 

Ден първи в Палермо.

в момента нямаме мобилен обхват! 

Потегляме рано - рано към централния площад, откъдето ще стартира пешеходния ни тур, попът забърсваме по някоя и друга закуска за повишаване на кръвната захар и щастливия хормон, че момчетата да смогнат на ходене и приказки.

Джеда се казва нашата гидка и за сефте от толкова години попадаме на човек, който предимно препуска из улиците и споделя оскъдна информация и споделената такава по никакъв начин не залепна за мозъчната ми кора, някак си не успя да ни заинтригува особено. А в Палермо зад всеки ъгъл се крие катедрала или останка от такава, ако ли пък не, то ще има някоя статуя. Малко факти, които подочух от гидката и си допълних от нета. По време на втората световна война градът е бил напълно разрушен, сега изглежда като да не е освежаван оттогава. Доста неспретнато, не видяхме улични кучета, за сметка на много котани, а кучета дори на каишка рядко се срещаха, да се чуди човек на честите кучешки акита по тротоарите. Вероятно имат проблем и с боклука или поне с усещането за чистота, момчетата отбелязаха, че било като в арабските държави. Факт е, че влиянието се усеща не само в кухнята и езика им, също и в усещането им за чистота и ред.

Но пък този мелодичен език, какво блаженство бе да наблюдавам местните деца как общуват и ръкомахат страстно. Оказа се, че освен италианския език, сицилианците си поддържат жив "сицилианския", който е романски език - комбинация между френски, испански и арабски, и въпреки че се приема за "диалект" е защитен от Юнеско и признат от езиковедите. Има си писменост и граматика и се използва в ежедневието и културния афиш. 

Палермо е населен с около милион жители и като "столица" на острова си имат самостоятелен бюджет, което вероятно кореспондира с ниските стандарти на улиците и поддръжката на сградите. За сметка на това природата е раздавала щедро блага, изящна тюркоазена ивица море и многото паркове създават приятно усещане, а като ги комбинира човек и с гурмето, както ние направихме, защото си водим тийн, който е гладен на всеки два часа, удоволствието е затворило кръга. Двете ястия, които много приятели ми заръчаха да опитаме са аранчини и каноли. Ох, добре, че не обещах да изям поне 5, както една приятелка молдовка ме помоли. Канолите представляват силно изпечен и запържен огромен макарон от бутер тесто напълнен с подсладена рикота. А аранчинито е топка оризово брашно с пълнеж от зеленчуци и месо или сирене запечатано с дебела панировка. Не ни спечелиха. Но пък октопода на скара, пицата и пастата си бяха топ, както и "черното" им вино, което Ники доста хареса, след като всяка вечер го дегустираше. 

Голяма изненада беше да научим, че островът е с население колкото България, доста гъсто населен за малката си територия. Стратегическото му географско положение е предпоставка за постоянните набези и превземания от страна на различните империи през вековете. 

Флагът на Сицилия е интересен, с червено за кръвта, пролята през историята (не сме изненадани, червеното в повечето флагове е за кръвта, пропила в земите) и жълто за полята на острова, които сега бяха във великолепната си пролетно зелена премяна. Трикракието във флага символизира трите края на острова и древното име Тринакрия, а главата по средата е образът на чудовище от гръцката митология. 

артистичния (хипи) квартал на Палермо

Надявахме се да научим нещо пикантно за сицилианската мафия, но се оказа, че имало отделен тур за темата и се задоволихме с оскъдна информация само и препратка към монумента No Mafia, в който не влезнахме, защото приоритет храна надделя. Според думите на местните ще са необходими още поне две поколения, за да може съвсем да се изкорени мафиотския манталитет с изнудванията и корупцията, които се случват и днес, вече десетилетия след официалния край на събирателния образ на дон Корлеоне. Изглежда младите са надигнали сериозно на протест и искат да изчистят следите напълно. Изненада беше за мен да си припомня, че всъщност мафиотските канали не са били в посока Африка-Европа, а Европа-Америка.  

По време на тура се разходихме из меркадото с плодовете, спряхме на 4-те кюшета на главната, за да послушаме улична артистка, чийто вълшебен глас се множеше в акустиката на карето, можех да я слушам с часове. Другата спирка, която ме замечта беше карето между католическите църкви и църквата Сан Джовани дели Еремити (San Giovanni degli Eremiti), основана през 1132 г., тази църква е известна с петте си купола в цвят охра и се смята за най-арабската от норманските реликви, издигната върху останките на по-ранна джамия. Дори голямата катедрала на Палермо е имала период на действаща джамия. По настоящем няма нито една джамия в града. Та, на този площад имаше друг уличен музикант, които свиреше на огромна лира и въздействаше на туристите да забавят темпото. Нещо имаше в сицилианския въздух, което ме успокояваше и сякаш пуснах за малко педала на газта. Хареса ми! 

Отпразнувахме края на тура с едно джелато, повисяхме с крака над вълнолома на Тиренско море и обядвахме в I Pastari вкусни пици. 

Прибрахме се да си починем, тоест ние с Ники да поспим и почетем книжки, а момчетата да си вземат необходимата доза екранно време, за да могат да издържат вечерната разходка. А именно разходка из артистичният квартал и дворът на Гарибалди в Piazza Marina, известен с огромните си фикуси, някои от които са на възраст над 100-150 години и имат впечатляващи въздушни корени. Напомниха ми на мини спайдър трий в Гватемала. Завършихме деня с вечеря в Assud a Santamarina Pizzeria, уютно ресторантче в осветена калдъръмена уличка в романтичния италиански стил с вкусна храна. От бързане Борис си поръча пица с риба и ще не ще си я хапна, а аз заложих на гурмето и наградих небцето си с брускети в селски стил с артишок и доматено пюре. А моцарелата тук има патентовано уникален вкус, дърпа се на конци като пишмание, топи се още докато я поднасям към устата си. Ей сега докато пиша и слюноотделям. 

едно дърво и три момчета! 

За щастие Борис забрави, че искал да обикаля ресторантите в 23.00 и по това време вече бяхме по леглата. 

Ден втори - потегляме с влак към Катания. 

Малко преди обяд сме на гарата в Катания, вали дъжд, имаме няколко часа до настаняването и Ники бързо намира подходяща сладкарница за закърпване на междинно хранене.

вечеря по първи петли в Пути, тоест в 19!

След кратка разходка времето до настаняване е дошло и ще се озовем в най-яката квартира, в която някога сме били според Симеон. Мезонет с по една спалня и баня на всеки етаж, романтична гледка към вътрешен двор с домашен любимец костенурка, високи тавани и врязана в скалата баня, свежи цветови гами и пъстри детски рисунки по стените. Приятно артистично местенце, Ники както винаги е уцелил вкусовете ни, а и отново сме в широк център. Хвърляме багажа и драсваме из централните улици на Катания, въоръжени с чадъри и търпение, леко разочаровани, че ще се наложи да канселираме разходката до Етна на другия ден поради снежни условия и 1 градус температури, а ние сме в пролетни премени. Момчетата били видели достатъчно вулкани (Везувий и Тейде), така че с радост пропускат. За мое съжаление облаците бяха упорити и дори на гледка към Етна не случихме, но пък бързо пренаредихме програмата и заменихме природното чудо с Таормина. Едно по едно. Катания ни се видя по-спретната от Палермо, значително по-подредено и чисто. Има една главна търговска улица Via Etnea, която завършва с величествена гледка към вулкана според източниците в нета, както стана ясно само си я представяхме тази гледка. По подобие на гледката към Арарат в Йереван, явно ще стартираме нов списък на забележителности за повтаряне поради наличие на облаци. Забележителни са катедралата и фонтана на слона, направен от лава, намиращи се на централния площад Дуомо. Вечеряхме в Puti (името означава древно название на кухня), в твърде ранно време за италианците изглежда, защото докато се навечеряхме към 20.00 едва дойдоха първите гости освен нас, а ние реално отворихме заведението в 18.30. 

Борис отново не се сети, че иска да обикаля по нощите нощните барове, затова правим бърз план на коляно за следващия ден и сетваме очакванията на децата, че ще отидем до Таормина, след като Етна отпада. 

Ден трети - Таормина и каквото още не сме видели в Катания! 

Денят е 1-ви април и освен, че свекито се е родила, за мен е чест и удоволствие да работя над изграждането на чувство за хумор у децата и затова за поредна година им бях подготвила коктейл от пранкове.

една от множеството красоти!

Борис още при обуването на обувката си ме погледна с усмихнати очи въпросително - дали е 1-ви април, хихих. А Симеон така невинно се върза като видя менюто на телефона си на китайски. Новостта е, че Борис успя да ме пранкне и мен, което стопли родителската ми душа. 

Пътуваме с влак около час и сме в Таормина, романтично малко градче, между Етна и Катания, сгушено между планински хълмове подобно на Сан Марино и Монако, със същите красиви гледки към Адриатиката и Лигурско море, стръмни улици, и доста по-достъпно като цени. Качването от гарата до центъра се случва само с превоз, пешеходна пътека вероятно има, но само местните я знаят и даже не я препоръчват, особено в дъждовно време. Има една дълга главна улица, подобна на улицата в Ия в Санторини, осеяна с капанче до капанче, модни марки от Гучи до ръчно изработени украси и шарени грънци. След първия тигел от край до край седнахме да хапнем пица с червено вино, за да имаме сили за същия тигел наобратно. Няколко часа в облачното време ни бяха пре достатъчни и се завърнахме в Катания, за да до огледаме римския амфитеатър или поне малката част от него, открита из под земята. Разходихме се безцелно из малките улички, докато си харесаме едно малко капанче с 4 маси на тротоара, облечени в найлон с най-вкусната дебела сицилианска пица, която пробвахме досега. 

Симеон! (вече е 1см. по-висок от мама!)

Борис!

ей там зад хълма е Етна! 

луд на шарено се радва!

Ден последен - от кафе на кафе в Катания и часове във влака за летището през Палермо. 

Този полуден беше буквално разпуснат и лежерен със спирки на който, където му се прииска, без оплаквания, без изисквания, без очаквания, без бързане, без план, накъдето ни видеха очите, сядахме в кафенета и пицарии, и се наслаждавахме на бавното живеене, такова каквото приятелите италианци са патентовали доста успешно. Дали ще се върнем, за да посетим Етна - кой знае, едно е ясно, Италия е разкош за небцето, балсам за нервните окончания и мелодия за ушите (Борис проявява силно желание да учи италиански).
Почувствахме как се живее на пръстите на ботуша, остават още части за изследване, затова аривидерчи и до нови срещи!  

Философията на Молдова в чаша вино!

Средата на Март е! Щъркелите в родния край са дошли още на 28-ми февруари (?!), тоест ако бяхме в България, нямаше да се налага дори да слагаме мартеници или да хукнем по топлите страни, за да видим щъркели преди рождения ми ден! Затова потегляме в петък 13-ти март на север, за да удавим мъката от глобалното затопляне и тежестта на 46-те ми житейски обиколки. 
Къде се дави мъка с алкохол, ако не в Молдова, име носещо значение на "винено дърво", където кафето се пие с черешов ликьор, а винарните наброяват повече от 200 за тази така миниатюрна и крехка територия. Друга статистика над средната е броят църкви на глава от населението. 

преглъщане на 46!

Местните се опасяват, че именно заради хубавото вино другарят путлер може да реши категорично да превземе територията за своя винена резиденция. Дано не! 
Кацаме надвечер в Кишинев, посреща ни залязващото слънце и почти изтърколилият се ден. Приятелка молдовка ме изпрати с препоръки за забележителности и възклицание за слънчевото време в прогнозата с немската поговорка "Wenn die Engel reisen, ist das Wetter super dort". Дали сме ангели не е сигурно, но случихме на великолепно слънце. За по-малко от 10 евро, такси ни закара от летището до апартамента, можеше и повече да струва, ако се бяхме хванали на въдицата на копърките. Метнахме багажа и драснахме към централната част. Както винаги Ники е намерил топ локация за нощувки и заведения за хранене. Очаквахме тълпи от хора по улиците в този фатален петък, но широките улици и булеварди бяха призрачно пусти. В последствие ще научим, че за последните десетилетия Молдова се с стопила от над 6 милиона до 2,3 милиона население. Тази тенденция е явна и по видимо изоставени къщи в столицата и в провинцията. Хапнахме ребърца и бургери в Taproom by Litra и се прибрахме да събираме сили за предстоящия ден с обикаляне и дегустиране на вино. 

 Първият ни ден в Молдова посветихме на близката провинция. Резервирахме организиран тур, за да можем да редуваме дегустация на вино с дремване по време на трансферите между винените спирки. Оказа се мъдро решение с оглед на факта, че алкохолната толерантност за шофьори е само 0,15 промила, а глобите достигат 600 евро и до 5 години лишаване на правоспособност. А виното си струваше, наливаха за дегустация щедро, поне по 100 милилитра на сорт (в Швейцария толкова ти е чаша вино в ресторант). Тествахме 6 вина, а преди това ей така спонтанно спряхме в един фамилен ресторант за десертно замръзнало вино, а после и на крак при една баба с домашно червено.

гледка от терасата на монаха

Гарантирано надвишихме промилите. Та, старирах отзад напред, амчи как да се сдържи човек като виното е поезията на душата или както е казал поетът "в чаша вино се съдържа повече философия от всички книги на света", а и аз като не съм вкусвала от почти година, дегустация в щедри количества ми се отрази великолепно в зората на 46-тата ми житейска обиколка. Нашият водач Валери е инженер, работи като шофьор в швейцарското посолство и през свободното си време разхожда туристи. Жена му е учителка по география със заплата от 500 евро на месец. Имат 25 годишен син, който живее с тях и работи като ИТ, манджите на мама го задържат все още, нямал интерес към кариера в чужбина, макар и баща му да го подканя. Валери ни взе от апартамента с тойота приус (доста таксита са такива), и отидохме да вземем още една двойка. Попът ни каза, че са американци и колкото и да не искам да си го призная - с известно притеснение очаквах очакваното. Младежът се оказа по-висок от  Ники и въз едричък и миличкият пътуваше с наведена глава, защото му опираше в тавана, а аз и мацката доста се сближихме. След първите завои и две дегустации разчупихме леда и вече бяхме и душевно близки. Девойката от две години живее и работи в Лондон и е успяла да обиколи всичките над 35 държави в Европа, скоро ще таргетира Азия. 

Circi Monastery

Първата ни спирка е в любимата църква на бивш комунистически лидер и единствената, която е функционирала по време на режима - Circi Monastery, макар и на дистанция от почти час и половина от Кишинев, беше пълно с вярващи, а литургии имаше във всички църкви, в които влязохме този ден от сутринта до надвечер. Беше нещо като задушница. Миризмата на кандилница и запалени свещи ме върна в детството, свещениците пищно облечени в ортодоксалните одежди, и жени пееха в синхрон и изпълваха всеки сантиметър от задименото пространство с благо усещане. С носталгия се замислих кога за последно съм изпитвала такава вътрешна топлина в българска църква. Не се сетих. Отдавна ще да е било.
По време на съветската окупация повечето църкви в Кишинев били преобразени в галерии, музей на атеизма (забележете!), изложбен център за алкохол и дегустации (смятай!) и прочие.

Следващата ни спирка е скалният манастир Оld Оrhei, който е построен по време на турското робство (300 години е траело) и е приютявал по десетина монаха, влезнахме в спалното им помещение - пещера с изкопани в камъка клетки с размера на легло. По настоящем има един монах, който нощува на нар в самата църква и отшелническият му живот бива компенсиран от каменна тераса с великолепен простор към долината и реката. В близост се намира модерен манастирски комплекс и етнографско селище, състоящо се от една къща, превърната в музей. Бях готова да се обзаложа, че отиваме в нещо като Етъра, добре че не го направих. Иначе селище има, но масово с изоставени старинни частни къщи. 

сладко вино преди пладне :)

На път към паркинга спряхме за дегустацията на сладкото ледено вино, а по-надолу по пътя и при бабата, за които споменах по-горе. Ами, затвърди ми се нагласата към домашното вино - кисело ми е и душата ми бленува за купешко. Сладкото вино се нарича ледено вино, защото се прави от събрани гроздовe, замръзнали след първата слана. Замръзналите плодове отделяли повече естествена захар и не се налага добавена, събира се около средата на ноември и ферментира като нормалното вино. 

Валери беше така любезен да ни запази маса за обяд в емблематичен скален ресторант Epoca de Piatra, където обядвахме традиционни ястия: пилешка супа с квас, гарнирана със скир и качамак; мамалига: свинско на бавен огън с качамак и силно осолено овче сирене; плачинте: бюрек с различни пълнежи, моят беше със сирене, а на колегата американец с картофи. Много вкусно! Пихме компот от круши или дюли, още не мога да реша точно какво беше. Сервитьорът подмрънка като разбра, че искаме три отделни сметки за 5 души, явно има още на какво да се научат в обслужването тук 🤩

Последна спирка - винарната Крикова (името идва от крик-отпор) е бивша мина за камъни с повече от 120км подземни коридори, на моменти слезнахме на 100 метра под земята, подобно на солните мини, наподобява подземен град. Понастоящем има още каменоделни дейности и планът е винарната да се увеличава за сметка на изчерпващите се камъни. Любимото място на Гагарин, където затвърждавал залязващата си кариерата си на тежък алкохолик, казал че от коридорите на винарната му било по-трудно да излезе, отколкото в космоса. Тук се съхраняват милион бутилки в долапи, свързани от булеварди и улици, носещи имена на сортове грозде. Разходката вътре е с електрически влакчета, съхраняват бутикови вина с над 100 - годишна история.
Молдова е известна като винена дестинация история, имат климат подобен на България, липсват планини, което прави земята на 99% използваема за агрикултура. Най-високата хълмиста точка е дори по-ниска от Холандия, около 300 метра. 

това 100 годишно вино става ли?

бурета да искаш!

След всичкото опияняване се завърнахме с Валери в Кишинев доволно нахранени и напоени. Минахме през църквата в градския парк, пак литургия с много хора и благо усещане. Завъртяхме се през магазина да си напазарим от традиционния десерт “баба Ниагра”, наподобяващ шоколадово запечено реване (сервира се като кайзершмарен със сладко и пудра захар) и се прибрахме да събираме сили за следващия ден. 

Ден следващ!

Молдова означава "винено дърво", родена е през далечната 1359-а, а Кишинев се споменава в книгите за сефте през 1436 г. Когато запитах Валери за рождената дата на родината му, той посочи 1991 -а, когато демократична република Молдова е получила независимостта си от Съветския съюз. Попитах го в кой от всичките периоди на страната се приема да е бил разцветът на държавата, кога е златният им век - за жалост нямали такъв.
За щастие в ден втори, на пешеходния ни тур, се запознаваме с Анастасия, която ни разхожда с домашния си любимец - осиновен кучо, двамата са дребни на ръст и компенсират с великански позитивен майндсет. Ето какво ни разказа тя!
Флагът: синьо за небе, жълто за полета и червено за кръв.
Два периода от историята се приемат за възход на страната. По време на Господарят (крал) Стефан през 15ти век, за 50 години управление, успял да обедини болярите в името на обща кауза за родината, говорили латински и пишели на кирилица, тоест обратното на съвременната шльоковица. Образът му ни гледа от всички банкноти "леи", а циганите получили признание като производители на оръжие за армията му. 
Вторият проспериращ период бил по време на Молдова като 15-та република на СССР. Ти да видиш! Попитах Анастасия как хората избират кой език да говорят вкъщи (между руски и румънски), защото тя си говореше на чист руски с кутрето. Отговорът й беше красноречив и в синхрон с носталгията по разцъфтяваща Молдова от миналото. Настоящата им про-европейска президентша променила конституцията като извежда на преден план румънския като национален език, руският остава незадължителен. 
Сградата на парламента е огромна за размерите на града, построена заедно с резиденцията на президента, представляват последните комунистически сгради в композиция на отворена книга и свещ (друга тема е дали комунистическия парламент е бил отворена книга за четене) намигване към подбудите на архитекта 🤩.

кафе Молка!

Към днешна дата, Кишинев страда от наследството на изоставени големи, малки, барокостил, соц. стил сгради и къщи, и липса на архитектурен план на целия град по мое мнение. Погледнат от птичи поглед, липсват синхрона на сградите в геометрични форми, които дори в София наблюдаваме. Централните сгради като парламент, президентство, културен дом, министерства и прочие са разпръснати и пъпа на града е градският парк с три сгради в права линия - катедрала, часовникова кула и триумфалната арка. 
Улица на цветята краси централната алея на парка с отворени 24/7 капанчета за цветя! Защото!? Цвятя се подаряват на всички обични хора и за всякакви поводи! Затова! 
Завършихме пешеходния тур в кафе Молка - абсолютното скрито съкровище. Кафе музей и място за отдих в домашна обстановка, множество кафени сувенири, с миниатюрна сцена за музиканти и артисти, собственикът ни изнесе лекция - кафето се прави на джезве и се пие с вода и черешов ликьор. Аз намазах ликьор и уханна терапия на истинското кафе на мама от едно време. 
Направихме късен обяд в Ла Плачинта, верига ресторанти в атмосферата на Щастливеца за скромните 23 евро сметка, като хапнахме доволно супи (червен постен борж и пилешка), мамалига със зеленчуков гювеч, пълнени чушки с ориз и плачинте със сирене (гюзлеме). Разходихме се до езерото да видим къде спортуват кишиневци, обиколката е около 3 км, отбихме се за по един коктейл в Бар Марлен, в атмосферата на аристократска къща срещу нескромните 15 евра, напазарихме си бонбони за армагани и се прибрахме с по-малко от 20 км в крачкомера. Оставихме списъка от забележителности неизпълнен, за да имаме повод да се върнем отново, защото виното и вкусната храна си заслужават, а забележителността е Приднестровската молдовска република, сателит на Русия, където към днешно време се плаща в рубли и само в кеш, цените са още по-ниски, влиза се през паспортен контрол и се стъпва внимателно, защото при грешна стъпка и може и да не те пуснат да си тръгнеш.
До нови срещи, Молдова!
Раят на философските разкази на чаша вино!