Детски мечти или родителски трик в Париж

 Парижки уикенд с деца с основна цел на пътуването - подарък на Борис за успешно завършено начално училище и прием в желаната от всички ни гимназия. Още от втори клас си каза детето, че мечтае да види Айфеловата кула. Родителският манипулационен инструмент за стимулиране на учебния процес и съкровена стратегия да запалим у децата искрицата за пътешествия се превърнаха в условие, което Борис чинно постигна и ето ни на - последният викенд на юни сме за три дни в Париж.
С такъв увод, няма как да не стана ясно, че този пост ще е по-различен от останалите, ще е предназначен за семейните архиви и прочит след 10-15-20 г, когато ще сме съвсем други хора - и ние родителите и децата!

Копитото в Париж

Париж ми се стори мръсен от първия миг, може би защото бяхме с момчетата и си знаех, че те ще забележат мръсотията на летището, в градските тоалетни, по улиците, затова я забелязвах и аз. За разлика от друг път, когато се заплесвам по витрините със сирена или шоколадови изкушения, а счупените тротоари минават някак си в периферията на зрението ми.
Независимо от първоначалните ми впечатления, добре заученият родителски ентусиазъм закипя неспирно. Полетът ни закъсня с повече от час, летим до Бове, добре че Ники предвидливо беше резервирал хотел близо до летището, походихме 30на минути и в 22:30 се настанихме, а слънцето очудващо още не си беше разпънало вечерните постели.
Сутринта рано потегляме от хотела към центъра на Париж, за да се срещнем с господин Айфел и чудатото му изобретение, което привлича милиони туристи във френската столица. Времето изглежда да бъде по-добро от очакваното, дебнахме аповете на всеки кръгъл час през последните 10 дни и таяхме надежда, че мрачната прогноза ще се разсее нейде из френската провинция и столицата ще грее. Не ни се получи съвсем, поваля ни, но пък парижки дъжд на върха на Айфеловата кула не ни перЕ всеки ден, отчетохме го като за късмет. Освен това, късметът ни се усмихна, че въобще успяхме да издрапаме до върха, защото имало ремонт напоследък и в последния момент експертите се произнесоха благосклонно. Гледката отгоре не ни развълнува толкова, колкото вътрешната обиколка на върха, където има оразмерени спрямо кулата всякакви световно-известни сгради или кули, изпечатани на лента. Заснехме с гордост софийското Копито и набелязахме няколко забележителни сгради за следващите пътешествия. 

Кулата отвътре - слизаме по стълбите

гледка от високо

Особено специално е усещането като изпълняваш мечти, а Борис не скриваше гордостта си. С прикрита емоция, тайничко изпращаше съобщения и снимки на Даниел и Олга от мястото на събитието. Определно му беше вълнуващо да се похвали с постижението си, макар и скромно. 

яка баба в Париж

След изкачването на кулата и разходка в парка, хапнахме италианска пица по френска рецепта, подкрепих духа с благодат за небцето в съпровод на минестроне супа, обсъдихме впечатленията, докато трупахме нови мечти в компанията на баба французойка на 92 г. Бабата не виждаше и чуваше добре, но червилото, къдриците, чашата вино и десертът й подхождаха напълно. Нескромно полюбопитствах пред собственика на ресторанта за възрастта й, тъй като си изглеждаше, че бабата си е редовна клиентка и я познават. Завъртях си един сценарии за нейната история, хареса ми версията как продължава да идва в любимото им заведение с дядото й, който макар и физически отдавна да не е с нея, неотлъчно я съпровожда. Споделянето на момента с насладата от този ритуал ме усмихна, много парижко усещане за любов! 
Закрихме парижката ни разходка с прав тигел до Лувъра и парка около него, оставихме музея за следващо посещение, когато родителски и детски ентусиазъм ще са сходна величина. За кратко пощуряха от кеф, че могат да поскачат на главата на Мона Лиза, пък макар и не буквално. 

пощуряха от кеф тези деца

Отпътувахме от Париж към малко селце в близост до Дисниленд, за да може на сутринта да сме в челните редици като отворят парка. Оказа се чудесен планът! 
В неделя в 9.15 вече сме пред входа и момчетата най-после ще се насладят на подаръците си за рождените дни. Колко удобно, нали :) ей така обичаме да ги съчетаваме ние нещата. 

на гости на Дисни

Най-въртяните атракционни ни бяха Star Wars Hyperspace Mauntain (яко пътуване със супер бързо влакче из космоса, минаване през черни дупки и нови галактики), Indiana Jones and the Temple of Peril (най-бързото влакче в парка, което все пак бледнее пред огромните ролокостер влакчета, но пък ни обръща надолу с главите за едно кръгче - за съжаление Симеон не се класира с 2 см), Autopia (ретро колични с ретро скорост, но пък се управляват супер лесно и дават измамно усещане на подрастващите, че са много куууул, щото могат да карат автомобил, момчетата с готовност прежалиха два часа в чакане, за да направят няколко тигела). 

DisneyLand map 2022

Минахме през Phanthom Manor (замък с духове, където духът на една булка още обитава в несвяст), в която има повече доза ходене от останалите представления и явно умората в ранния следобяд си каза думата и не се хареса на момчетата, които искаха час по-скоро да се качим на някое возило, защото бавната скорост за получаване на удоволствие е убита съвсем от нетърпението и добре усъвършенстваното умение да попиваме емоции и усещания със значително по-бесни темпове. Редуването на бързи-бавни атракции не даде резултат. Започването на деня с бавни и завършване с високите скорости по-скоро би бил успешен подход, ако искаме да видим повече от предлаганото. 
Освен това с мобилното приложение на Дисни, може да се следи в реално време "изчакващото време" на всеки атракцион, което спестява доста висене. 
Към края на деня най-после момчетата се осмелиха да се разкачат от нас и след два часа изпробване на различни стойки и лежащи пози по пейките с Ники, докато ги чакахме да направят нам-си-колко обиколки в Аудитопия се отнесох в зяпане по хората наоколо, белким почерпя полезен родителски опит. Беше стресиращо донякъде, на моменти съчувствах на родители, в схватката на малки монстъри, които с камшичещите си викове и капризи управляват омаломощените си физически, емоционално и психически родители, водейки ги за кесиите към тази или онази атракция, бясно препускащи в задоволяване на собствените си нужди, без дори капчица емпатия и мисъл за възрастните. Тези сцени ме зашлевиха и разсъниха набързо, замислих се колко постоянство е необходимо, за да се балансира между комерсиалните изкушения и чувствата за даденост, спрямо добрите и всеотдайни човеци, които искаме да възпитаме. Светъл лъч на радост ме обвзе като се сетих, че нашите деца не изпадат в подобни крайности (заслуга на родителите с цената на именно това постоянство, което е консуматор на висок енергиен ресурс).
Заредена с подобни размисли, малко преди да стигнем лимита на силите си настояхме да тръгваме, съответно момчетата не бяха доволни, все още адреналинът ги крепеше и искаха да грабят с пълни шепи, на излизане от парка Симеон заяви, че било горе долу хубаво, щяло да е супер, ако не сме били толкова за кратко (след точно 12 часа препускане от едно влакче на друго). Докато се изнизвахме между тълпите хора, Симеон допълни “ако можеше поне да си вземем нещо сладичко” (вече е почти 22.00, през деня сме погълнали сладки и солени пуканки, кроасани с/без шоколад, сандвичи, фанта, междувременно сме подготвени с по един бургер, за да запушем гладните им възгласи на момента, в който изреват). Ей това “поне” направо ме довърши … загряла от гледките на изнемощелите родители преди малко, не се стърпях да избълвам гнева си и да му изсъскам колко натъжаващо е това постоянно изискващо поведение и как от тази липса на благодарност ме боли сърцето, напомних за децата, които дори един захарен памук не са изяли в живота си, а той има толкова много облаги, които счита за даденост. Почувствах се като драма куин, както се чувствам винаги, когато се опитам да им дам морален урок, вместо да изкрещя емоциите си. Моментално ми проблесна, че Симеон няма как да знае същинското значение на “поне” в смисъла, в който на мен ми въздейства, все пак мисли на немски, а не на български. Борис все повече усеща подобни ситуации и дипломатично въздържа коментарите си, макар и да не успя съвсем да скрие разочарованието си от “ненавременото” тръгване. Докато стигнахме изхода на парка емоциите ми се балансираха, момчетата издъвкаха резервните бургери с удоволстие и след въздействието на Ники, позволихме да изхарчат по 20 евро (от собствените си пари) за сувенири от магазина на Дисниленд. Както обикновено Симеон без колебание си избра много повече от позволеното, затова редуцирахме бройката, а Борис си остана с колебанието и спести сумата, но пък се възмути как всичко е неоправдано скъпо, което за мен струваше много повече от 20 евро :). 

Не ни останаха сили да изчакаме вечерното шоу с фойерверките, ще го наваксаме онлайн. Завършихме деня с много цветни гледки и емоции, повече, отколкото можем да попием. Симеон заяви, че планира да се върне след 2 г, когато подозирам, че ще има нови атракциони, запълващи нов таргет. Дали ще дойдем, времето ще покаже, дотогава ще се усмихваме на натрупаните спомени. 

чао, Дисни!

На другия ден, напът за Бове обсъждахме с децата какво им е харесало най-много този викенд.
Борис заяви, че ако имал възможност да избира дали да посети Айфеловата кула или Дисниленд, би посетил кулата, защото Дисниленд не е оргиналният парк, което си беше тайна заявка за пътуване до Америка 😉. Преди това ще планираме Брюксел, но само ако завърши отлично първата година в гимназията 👍
Симеон би избрал Дисни, без колебание!

Париж, очаквай ни отново в любовната си прегръдка! 💓

Париж, град на любов и бохемство!

Пристигнахме късно след залез във Франция на малко летище на 100на км от Париж, защото летяхме с нискобюджетни авиолинии. Организацията на летището беше перфектна и само в рамките на 30мин от кацането вече пътувахме с автобус към столицата. След малко повече от час бяхме на една от централните автогари и се отправихме към  хотела ни. Метрото на Париж се оказа лесно за разгадаване, макар и да има много повече линии от София и Виена. Малко преди полунощ бяхме по леглата, заредени с ентусиазъм за преоткриване на хубостите на френската столица.

най-известната кула в света :)



най-известната триумфална арка в света

лувърът в една шепа

И двамата се връщаме тук след повече от 15г, когато минахме само за 20на часа напът за бригада в Америка. За мен лично Париж винаги ще си остане тръпка, напомняща ми младежко вълнение от първата ми чужда държава.
Ден 1: Париж отвътре!
Вмъкваме в програмата непланирана разходка с екскурзовод (free tour), за да почерпим недостъпна за широката аудитория информация. За наш късмет попаднахме на млад англичанин, историк по образование, който наблегна основно на факти от учебниците и не спечели интереса ни.

лобното място на Мария Антоанета - площад Конкорд

пак там

лилиите на Моне в Оранжери галерията

За наш още по-голям късмет ни поваля през първата половина на деня, докато обикаляхме острова с историческите сгради в сърцето на Париж. Силно ме впечатли часовникът на ъгъла на затвора, съдебната палата, която в момента изпразват и парижани се надяват да бъде отворена за посещения, двореца на височаишите французи, който е строен в рамките на 300-400г, като всеки следващ главнокомандващ е достроявал. Един вид е имало добра приемственост, нещо което за съжаление липсва по нашите ширини. Там на острова видяхме и българското посолство.

Спряхме се и пред горелия и все така грандиозен Нотердам, който е строен в продължение на 200г. За щастие пожарът не е нанесъл твърде много щети, все пак ще отнеме вероятно години само, за да се установят последствията, макар и Макрон да има амбицията да го възстанови за 5г. Завършихме пешеходната разходка пред Лувъра, където се виеше многопластова опашка от туристи и посещението на Мадоната ни се струваше по-скоро химера. Вместо да чакаме си купихме онлайн билети с фиксирано влизане за след два часа и направихме бърз план да оползотворим времето с един тигел по най-централната и шумна улица в Париж - Шанс Зелизе през  Триумфалната арка до Айфеловата кула.

Минахме през площад Конкорд (лобното място на Мария Антоанета и Луй), на който се извисява висок обелиск, продължихме, защракахме триумфалната арка с нас, както и Айфеловата кула, която вече е заградена и достъпът дори до подножието й е само с билети, които се разпродават седмици предварително. Оставихме качването за друг път.


лобното място на Даяна

Напът обратно за лувъра видяхме статуята на огъня на свободата (оказва се, че нейде там има и миниатюрна статуя на свободата, дарена на Франция от Америка в знак на благодарност за отстъпената земя - Луизиана). А огънят е точно над тунела, в който загива принцеса Даяна. След 22г хората още я помнят и поднасят цветя, трогателно е.
Разходихме се покрай Сена, минахме под Александровия мост (грандиозно украсен с бял мрамор и златни орнаменти, намира се срещу двореца със саркофазите на важните, включително и на Наполеон).

Мадоната с мен!



срещата беше кратка!

Завърнахме се точно 1 минута преди времето за влизане в Лувара, оказа се чудесна опция, без опашка отвън влязохме в музея, за да открием, че е огромно подземие, в което можеш да прекараш поне два дни, лутайки се измежду изкуство, коридори, статуи и изящни човешки изобретения. Дълга опашка по двама в редица ни заведе до Мона Лиза.  Движихме се през цялото време, макар и бавно и това беше чудесна опция мимоходом да разгледаме редица други достойнства на изкуството, които попадат в сянката на Леонардовата примадона и не биват оценени. Контактът ми с Мадоната беше заобиколен с бързане и припряност от страна на уредниците в музея, имахме буквално по-малко от минута да я съзерцаваме фронтално, защото опашката чака. Не ми се видя малка, а точно така както си я представях, в резултат на филмите които съм гледала. Размер около 1,20-70см си е чудесен за подобен портрет. Очите й следят минувачите, както всеки други портрет, не беше изключителна, но се радвам че я видяхме.



Пантеонът

Със сведена надолу глава си признавам, че нямахме сили и любопитство да разглеждаме друга експозиция и със събраните сили от чакането се отправихме към ресторант Au port du Salut, където щяхме да се видим със Силвен. Пътьом видяхме rivoli 59 (сграда, която се използва за временни изложби и артисти украсяват фасадата й постоянно в различни стилове, вероятно в зависимост от изложбите вътре. Не беше така впечатляваща този път, както очаквахме, но пък часовникът на Дали, който се крие на един ъгъл, застинал над типично френско кафене е интересен. И работи. Напът видяхме така популярния университет Сорбоната, грандиозна и респектираща сграда, впечатляваща архитектура, особено ме вдъхновиха величествените колони с арки с орнаменти, на който са изписани предмети от науката. Почувствах се малка. Представих си се да съм на 20 и да прекрача прага на този университет. Какво вълнение ме заля само.
Продължихме да катерим по склона и без да искаме се натъкнахме на пантеона, където са погребани едни от големите умове на Франция – семейство Кюри, Волтер и други. Сградата е величествена и препоръчително да се разгледа. Да се знае, че не пускат вътре с раници по-големи от компютърни.
Доволно изгладнели стигнахме навреме до ресторанта и нахълтахме вътре с нетърпение, беше точно 18:25ч, тъкмо време за вечеря. Нашите приятели се присъединиха малко по-късно и ни се усмихваха учтиво, докато разберем, че местните вечерят към 20-21.00, само туристите като нас си правели резервация за 18:30 :). Съответно и денят им започва по-късно, училищния звънец бие едва в 8:30.
Започнахме с аперитив - бяло вино, смесено с касисов сироп. Пастет от гъска; патладжан с моцарела; риба; агнешко, печено в продължение на 7часа; сурово телешко, накълцано прецизно и овкусено прецизно и умело със сос, който попива кръвта и не се усеща, че месото е сурово. За десерт, еклер с плънка от сладолед и сметана, залят с шоколад. За компания по чаша червено вино.
Силвен и съпругата му се оказаха чудесна компания, той е типичният изискан френски джентълмен, обръщащ внимание на външния си вид и обноски, а тя е полу виетнамка с екзотичен загар на кожата. Особено ми допадна да си поговорим с местни приятели на местенце, което е типично френско. В ресторанта имаше 90% местни.
Така завърши първият ни 14 часов ден в Париж и 21км зад гърба ни.

Ден 2: Версай и Мулен Руж!
Версай е построен от крал Луй XIV с основната цел да помещава целият политически елит на Франция, не само по време на работните часове, а и изобщо.

Версай отвън

Версай зад оградите

Един вид кралят е искал да държи под око и контрол всичко случващо се в кралството и е бил успешен. Неговите наследници използват формално и не толкова Версай като сателит за управление на държавните дела в следващите столетия. Дворецът си струва да се посети, но с билет за фиксирано време за влизане, закупен онлайн. Това спестява доста чакане. През топлите месеци има фонтанено представление два или три пъти на ден, добре е да се напасне програмата респективно. Добър план би бил да си вземем онлайн комбиниран билет за градините и двореца с фиксирано времево влизане.

градините на Версай



Версай отвътре



Известната огледална зала във Версай

Влизаме първо в градините, гледаме фонтаните за час, излизаме отново пред главния вход и влизаме в двореца посредством най-късата опашка. За справка има няколко опашки, една за взимане на билети, друга (най-дългата) за влизане с билети (без фиксирано време) и една за влизане с билети с фиксиран времеви диапазон. Ние почакахме известно време на дългата опашка, след което проактивността на Ники ни докара до късата опашка, въпреки това не успяхме да хванем фонтаните, т.к. се оказва, че градините и двореца са с отделни входове.
Мястото е голямо, много по-голямо от представите ми човешка нужда.
Поредната грандомания на миналите поколения. Самият замък е внушаващ с размерите си, напомни ми на крепостта на Чаушеско и тъжни мисли нахлуха в главата ми, докато се скитах из между студените каменни стаи. Колко много човешки труд, емоции и енергия за заминали, за да задоволят амбицията за величие на единици хора. Градините на двореца са разположени на десетки декари площ, които вероятно със скорост на конски тръст ще ми отнеме дни, за да ги обиколя. Симетрия, изящество, богатство, охолство, разхищение, лукс, това са само част от усещанията, които ме връхлитат, минавайки през спалните на кралете и кралиците.

Хубаво е, че са запазена почти изцяло визията и материалите. За пълноценно разглеждане на целия комплект бих отделила поне един цял ден. Ние отделихме до ранния следобед, т.к. искахме да се разходим в центъра преди вечерното шоу в Мулен Руж.
Времето ни беше превъзходно, направихме един тигел от кулата Монтпернасе, през базиликата Сакрекьор (много красива), потъркаляхме се по слънчевите стълби (които ми напомниха блажено на испанските стълби), погъделичкахме детското в себе си с продължителна гледка към един от най-старите и добре запазени каросели в Париж.
Имахме време за една дълга и релаксираща ранна вечеря и си намерихме един типичен миниатюрен ресторант в подножието на базиликата (явно отворено за изгладнели туристи, че нормалните хора, както казахме вечерят след 19.00).


сирене фондю с лучена супа




прЪжола със салата



Вино и любов!

Там опитах най-яката френска лучена супа, платото със сирена и салата не ми беше в повече, да си призная. Навреме се отправихме към  Мулен руж - кабарето, което всички ценители мечтаят да посетят и няма да е пропиляно времето, гарантирано!

безплатното шоу по повод 130г кабаре

сцената

без думи!

Колкото грандиозно и шарено е отвън, толкова е впечатляващо представлението вътре. Декорите и костюмите са повече от разкошни, програмата е толкова динамична, че няма момент, в който светлините да са изгасени за повече от 5-6 секунди, само за експедитивна смяна на декор. Насладата от представлението в компания на чаша шампанско, разположени на малки масички, типично по френски е пълна. Излезнахме от представлението с пълни сетива. За наш късмет същата вечер кабарето празнуваше 130г от съществуването си. По този повод намазахме 15мин светлинно, музикално и танцово шоу пред кабарето - свободно за любопитните погледи на туристи и местни.
Нощна разходка из Париж е задължителна, този 10милионен град сякаш не спи, излизахме сутрин в 9 и се прибирахме около полунощ и метрото беше винаги пълно с хора, както и улиците.
Минавахме по типичните за средиземноморските страни малки улички, които ни пренасяха нейде на юг, заведенията започват да оживяват след 19.00ч, местните ги виждам като смесица от италиански айляк до строга прецизност в детайла на швейцарците, харесвам ги.

Ден 3: последен ден с раниците на гръб!
Този полу ден го посветихме на дълга пешеходна разходка от Пантеона, през Шанс Зелизе до автогарата, където си хванахме автобусът за Beauvais, откъдето летяхме за Виена.


закуска по френски



котьовци



макаронена любов

Спряхме за късна и спокойна закуска в малка пекарна със собствено производство, пих марокански ментов чай (трябва да си купя, много ми хареса). По път попаднахме на много красив бутик за макарони. За моя нестихваща тъга, не си купих солени макарони – ще поправя тази неправда един ден! Оставихме много причини да се върнем в Париж, Дисниленд, върха на Айфеловата кула, солените макарони, очаквайте ни, ще се завърнем!