Философията на Молдова в чаша вино!

Средата на Март е! Щъркелите в родния край са дошли още на 28-ми февруари (?!), тоест ако бяхме в България, нямаше да се налага дори да слагаме мартеници или да хукнем по топлите страни, за да видим щъркели преди рождения ми ден! Затова потегляме в петък 13-ти март на север, за да удавим мъката от глобалното затопляне и тежестта на 46-те ми житейски обиколки. 
Къде се дави мъка с алкохол, ако не в Молдова, име носещо значение на "винено дърво", където кафето се пие с черешов ликьор, а винарните наброяват повече от 200 за тази така миниатюрна и крехка територия. Друга статистика над средната е броят църкви на глава от населението. 

преглъщане на 46!

Местните се опасяват, че именно заради хубавото вино другарят путлер може да реши категорично да превземе територията за своя винена резиденция. Дано не! 
Кацаме надвечер в Кишинев, посреща ни залязващото слънце и почти изтърколилият се ден. Приятелка молдовка ме изпрати с препоръки за забележителности и възклицание за слънчевото време в прогнозата с немската поговорка "Wenn die Engel reisen, ist das Wetter super dort". Дали сме ангели не е сигурно, но случихме на великолепно слънце. За по-малко от 10 евро, такси ни закара от летището до апартамента, можеше и повече да струва, ако се бяхме хванали на въдицата на копърките. Метнахме багажа и драснахме към централната част. Както винаги Ники е намерил топ локация за нощувки и заведения за хранене. Очаквахме тълпи от хора по улиците в този фатален петък, но широките улици и булеварди бяха призрачно пусти. В последствие ще научим, че за последните десетилетия Молдова се с стопила от над 6 милиона до 2,3 милиона население. Тази тенденция е явна и по видимо изоставени къщи в столицата и в провинцията. Хапнахме ребърца и бургери в Taproom by Litra и се прибрахме да събираме сили за предстоящия ден с обикаляне и дегустиране на вино. 

 Първият ни ден в Молдова посветихме на близката провинция. Резервирахме организиран тур, за да можем да редуваме дегустация на вино с дремване по време на трансферите между винените спирки. Оказа се мъдро решение с оглед на факта, че алкохолната толерантност за шофьори е само 0,15 промила, а глобите достигат 600 евро и до 5 години лишаване на правоспособност. А виното си струваше, наливаха за дегустация щедро, поне по 100 милилитра на сорт (в Швейцария толкова ти е чаша вино в ресторант). Тествахме 6 вина, а преди това ей така спонтанно спряхме в един фамилен ресторант за десертно замръзнало вино, а после и на крак при една баба с домашно червено.

гледка от терасата на монаха

Гарантирано надвишихме промилите. Та, старирах отзад напред, амчи как да се сдържи човек като виното е поезията на душата или както е казал поетът "в чаша вино се съдържа повече философия от всички книги на света", а и аз като не съм вкусвала от почти година, дегустация в щедри количества ми се отрази великолепно в зората на 46-тата ми житейска обиколка. Нашият водач Валери е инженер, работи като шофьор в швейцарското посолство и през свободното си време разхожда туристи. Жена му е учителка по география със заплата от 500 евро на месец. Имат 25 годишен син, който живее с тях и работи като ИТ, манджите на мама го задържат все още, нямал интерес към кариера в чужбина, макар и баща му да го подканя. Валери ни взе от апартамента с тойота приус (доста таксита са такива), и отидохме да вземем още една двойка. Попът ни каза, че са американци и колкото и да не искам да си го призная - с известно притеснение очаквах очакваното. Младежът се оказа по-висок от  Ники и въз едричък и миличкият пътуваше с наведена глава, защото му опираше в тавана, а аз и мацката доста се сближихме. След първите завои и две дегустации разчупихме леда и вече бяхме и душевно близки. Девойката от две години живее и работи в Лондон и е успяла да обиколи всичките над 35 държави в Европа, скоро ще таргетира Азия. 

Circi Monastery

Първата ни спирка е в любимата църква на бивш комунистически лидер и единствената, която е функционирала по време на режима - Circi Monastery, макар и на дистанция от почти час и половина от Кишинев, беше пълно с вярващи, а литургии имаше във всички църкви, в които влязохме този ден от сутринта до надвечер. Беше нещо като задушница. Миризмата на кандилница и запалени свещи ме върна в детството, свещениците пищно облечени в ортодоксалните одежди, и жени пееха в синхрон и изпълваха всеки сантиметър от задименото пространство с благо усещане. С носталгия се замислих кога за последно съм изпитвала такава вътрешна топлина в българска църква. Не се сетих. Отдавна ще да е било.
По време на съветската окупация повечето църкви в Кишинев били преобразени в галерии, музей на атеизма (забележете!), изложбен център за алкохол и дегустации (смятай!) и прочие.

Следващата ни спирка е скалният манастир Оld Оrhei, който е построен по време на турското робство (300 години е траело) и е приютявал по десетина монаха, влезнахме в спалното им помещение - пещера с изкопани в камъка клетки с размера на легло. По настоящем има един монах, който нощува на нар в самата църква и отшелническият му живот бива компенсиран от каменна тераса с великолепен простор към долината и реката. В близост се намира модерен манастирски комплекс и етнографско селище, състоящо се от една къща, превърната в музей. Бях готова да се обзаложа, че отиваме в нещо като Етъра, добре че не го направих. Иначе селище има, но масово с изоставени старинни частни къщи. 

сладко вино преди пладне :)

На път към паркинга спряхме за дегустацията на сладкото ледено вино, а по-надолу по пътя и при бабата, за които споменах по-горе. Ами, затвърди ми се нагласата към домашното вино - кисело ми е и душата ми бленува за купешко. Сладкото вино се нарича ледено вино, защото се прави от събрани гроздовe, замръзнали след първата слана. Замръзналите плодове отделяли повече естествена захар и не се налага добавена, събира се около средата на ноември и ферментира като нормалното вино. 

Валери беше така любезен да ни запази маса за обяд в емблематичен скален ресторант Epoca de Piatra, където обядвахме традиционни ястия: пилешка супа с квас, гарнирана със скир и качамак; мамалига: свинско на бавен огън с качамак и силно осолено овче сирене; плачинте: бюрек с различни пълнежи, моят беше със сирене, а на колегата американец с картофи. Много вкусно! Пихме компот от круши или дюли, още не мога да реша точно какво беше. Сервитьорът подмрънка като разбра, че искаме три отделни сметки за 5 души, явно има още на какво да се научат в обслужването тук 🤩

Последна спирка - винарната Крикова (името идва от крик-отпор) е бивша мина за камъни с повече от 120км подземни коридори, на моменти слезнахме на 100 метра под земята, подобно на солните мини, наподобява подземен град. Понастоящем има още каменоделни дейности и планът е винарната да се увеличава за сметка на изчерпващите се камъни. Любимото място на Гагарин, където затвърждавал залязващата си кариерата си на тежък алкохолик, казал че от коридорите на винарната му било по-трудно да излезе, отколкото в космоса. Тук се съхраняват милион бутилки в долапи, свързани от булеварди и улици, носещи имена на сортове грозде. Разходката вътре е с електрически влакчета, съхраняват бутикови вина с над 100 - годишна история.
Молдова е известна като винена дестинация история, имат климат подобен на България, липсват планини, което прави земята на 99% използваема за агрикултура. Най-високата хълмиста точка е дори по-ниска от Холандия, около 300 метра. 

това 100 годишно вино става ли?

бурета да искаш!

След всичкото опияняване се завърнахме с Валери в Кишинев доволно нахранени и напоени. Минахме през църквата в градския парк, пак литургия с много хора и благо усещане. Завъртяхме се през магазина да си напазарим от традиционния десерт “баба Ниагра”, наподобяващ шоколадово запечено реване (сервира се като кайзершмарен със сладко и пудра захар) и се прибрахме да събираме сили за следващия ден. 

Ден следващ!

Молдова означава "винено дърво", родена е през далечната 1359-а, а Кишинев се споменава в книгите за сефте през 1436 г. Когато запитах Валери за рождената дата на родината му, той посочи 1991 -а, когато демократична република Молдова е получила независимостта си от Съветския съюз. Попитах го в кой от всичките периоди на страната се приема да е бил разцветът на държавата, кога е златният им век - за жалост нямали такъв.
За щастие в ден втори, на пешеходния ни тур, се запознаваме с Анастасия, която ни разхожда с домашния си любимец - осиновен кучо, двамата са дребни на ръст и компенсират с великански позитивен майндсет. Ето какво ни разказа тя!
Флагът: синьо за небе, жълто за полета и червено за кръв.
Два периода от историята се приемат за възход на страната. По време на Господарят (крал) Стефан през 15ти век, за 50 години управление, успял да обедини болярите в името на обща кауза за родината, говорили латински и пишели на кирилица, тоест обратното на съвременната шльоковица. Образът му ни гледа от всички банкноти "леи", а циганите получили признание като производители на оръжие за армията му. 
Вторият проспериращ период бил по време на Молдова като 15-та република на СССР. Ти да видиш! Попитах Анастасия как хората избират кой език да говорят вкъщи (между руски и румънски), защото тя си говореше на чист руски с кутрето. Отговорът й беше красноречив и в синхрон с носталгията по разцъфтяваща Молдова от миналото. Настоящата им про-европейска президентша променила конституцията като извежда на преден план румънския като национален език, руският остава незадължителен. 
Сградата на парламента е огромна за размерите на града, построена заедно с резиденцията на президента, представляват последните комунистически сгради в композиция на отворена книга и свещ (друга тема е дали комунистическия парламент е бил отворена книга за четене) намигване към подбудите на архитекта 🤩.

кафе Молка!

Към днешна дата, Кишинев страда от наследството на изоставени големи, малки, барокостил, соц. стил сгради и къщи, и липса на архитектурен план на целия град по мое мнение. Погледнат от птичи поглед, липсват синхрона на сградите в геометрични форми, които дори в София наблюдаваме. Централните сгради като парламент, президентство, културен дом, министерства и прочие са разпръснати и пъпа на града е градският парк с три сгради в права линия - катедрала, часовникова кула и триумфалната арка. 
Улица на цветята краси централната алея на парка с отворени 24/7 капанчета за цветя! Защото!? Цвятя се подаряват на всички обични хора и за всякакви поводи! Затова! 
Завършихме пешеходния тур в кафе Молка - абсолютното скрито съкровище. Кафе музей и място за отдих в домашна обстановка, множество кафени сувенири, с миниатюрна сцена за музиканти и артисти, собственикът ни изнесе лекция - кафето се прави на джезве и се пие с вода и черешов ликьор. Аз намазах ликьор и уханна терапия на истинското кафе на мама от едно време. 
Направихме късен обяд в Ла Плачинта, верига ресторанти в атмосферата на Щастливеца за скромните 23 евро сметка, като хапнахме доволно супи (червен постен борж и пилешка), мамалига със зеленчуков гювеч, пълнени чушки с ориз и плачинте със сирене (гюзлеме). Разходихме се до езерото да видим къде спортуват кишиневци, обиколката е около 3 км, отбихме се за по един коктейл в Бар Марлен, в атмосферата на аристократска къща срещу нескромните 15 евра, напазарихме си бонбони за армагани и се прибрахме с по-малко от 20 км в крачкомера. Оставихме списъка от забележителности неизпълнен, за да имаме повод да се върнем отново, защото виното и вкусната храна си заслужават, а забележителността е Приднестровската молдовска република, сателит на Русия, където към днешно време се плаща в рубли и само в кеш, цените са още по-ниски, влиза се през паспортен контрол и се стъпва внимателно, защото при грешна стъпка и може и да не те пуснат да си тръгнеш.
До нови срещи, Молдова!
Раят на философските разкази на чаша вино! 

Коледа на плажа в Pole Pole стил (Занзибар)

 След няколко опита, билетите за Занзибар са в джоба ни и този път няма разминаване. Потегляме от Виена в повече от пълен състав, водим си леля и баба, или пък те ни водят, времето ще покаже. Вече съм разказвала с какъв отработен кеф и скорост си разменяме зимните дрехи с джапанки, затова няма да се повтарям, само ще спомена, че за няколко часа се оказахме от място А на място Б с 30 градуса разлика и това ни е достатъчна причина за добро настроение.

Добре дошли в Занзибар, островът на pole - pole (бавно, бавно)!

подготовката!

вече сме в зоната "Хакуна Матата"!

Следобед сме в хотел Шаразад в Jambiani, който по думите на Симеон е раят на Земята. Подобна оценка от подрастващ комерс е признание. А най-големият ми гъдел е, че възхищението му е свързано преди всичко с тропическия парк, в който се намираме. 

колко маймунки виждате?

Маймунки прескачат от дърво на палма и обратно, гущерчета украсяват белосаните ъгли, бели мравки ни лазят и пощипват оттук оттам, бели пясъчни алеи те водят до всеки кът на комплекса и босоходенето е блаженство. 

Шаразад в Jambiani

Водата в океана е по-топла от морето в Бургас през август, пясъкът е като карибският, също толкова бял, а небето е синьо и чисто, осеяно със звезди. Орион се вижда хоризонтален от южното полукълбо, новост за мен! Наскоро се любувах на цялата му изящност от Европа, вижда се най-от ясно през студените месеци. Една от вечерите със Симеон си направихме звездна вечеринка, докато масажирах футболната му контузия .. един от онези редки моменти, които ти оставят блага следа във връзката дете-родител. 

игри на двора!

Ден втори е за планове и почивка, аз лично го стартирах с крос по плажа, след почти месец отсъствие от терена. Плажната ивица е чудна за спорт, има много местни, стартирали деня си отрано с риболов или подготовка на океански турове, а тук там и някой инстаграмър, възкачил се на кон, с няколко придворни фотографа.
За няма и два часа водата се дръпна навътре в океана с десетки метри, досега не бях виждала толкова силен отлив. Откри се бяла пустиня с тинести локви, пълни с водорасли. В някои от тези локви може да потънеш до коляно, защото местните копаят дупки в тях и заравят храна за рибите. Веднага скроих теорията, че талазите сярна миризма и тиня на места идва точно от химическата реакция между вкисната рибна храна със солена вода и слънчева енергия.

Завършихме деня с инстаграмски снимки, коктейли и вечеря с морска храна. Николайката си поръча пица с ананас и какво?! Скариди! Аз и Симеон си разделихме лобстър, чоплихме и смукахме пипала до припадък, голямо густо! Разходихме се из селото до местния мол, за да обменим долари за местната валута шилинги и се превърнахме за кратко в милионери, а Симеон беше особено резервиран от бита на местните, аз на свой ред се радвах на поредния житейски урок, който получават момчетата за живота извън рая на Земята и вкуса на имането.

Костенурките!

Новият ден ни отведе на разходка до Salaam Cave Aquarium, където се плацикахме с водни костенурки, някои от които бяха доста гладни и напористи, също толкова кадифено гладки на допир. Следващата ни спирка е най-хубавият южен плаж Mtembe (стартираме с класацията на превъзходни степенувания за най-яките места на Острова, а защо не и на по-обширна територия, според местните). Особеното за този плаж е, че е под вода по време на прилив, събира туристи и местни търговци в часовете на отлив, една местна жена предеше въжета от нишите на кокосови орехи, след като ги накисваше в тинята и ги налагаше с пръчка, докато омекнат. Останалото за този плаж е бял пясък, морски таралежи и водорасли в плитките тюркоазени води. 

Завършихме деня поле-поле с поредният превъзходен октопод в чиния и други морски благодат. А настроението ни е като неофициалният им химн Jambo Bwana! 

плаж Mtembe

Ден Коледа!
Тази година ще имаме един по-различен коледен ден! Почти в пълен състав (свекито прави разумен избор да си остане в хотела и да се радва на океана под гъстите сенки на палмите) потегляме със сухоземен и воден транспорт в преследване на делфини и други океански красоти. Посоката е рибарското селище Казимкази, откъдето с морски деликатеси се снабдяват всички хотели и гладни в региона. Наоколо има и стада делфини, които рано сутрин радват туристите с благосклонността си дори да плуват с тях. Ние се порадвахме на гладките им гръбчета от лодката. Следва курс към Пунгуме, "най-якото" място за шнорхелинг на острова (намигване към превъзходните степени), според Малик - нашият гид, на 24г, известен в Джамбиани, щастливо женен със син на 7 месеца. По-късно ще разкажа и неговата история. Та, за най-якия “риф” да спомена, още като чух подсилените прилагателни за шнорхелинга и нещо ме усъмни, НО давам шанс на себе си и на другите като не споделям съмнението си, а подкрепям идеята да си направим океанска Коледа! В крайна сметка да дам жокер отсега, решението беше правилно, имахме великолепен празник! На път за рифа минахме покрай Мтембе плажа, който беше под вода (няма 8ч още, денят ни стартира в 6.30).

водоустойчиво дръвче

Запитах Малик за този така особен за нас феномен на най-силните отливи и приливи, които сме виждали досега. Водата се отдръпва към 10.00 сутринта с повече от 100 метра и се завръща отново към 15.00 ч. Малик ни каза, че било така лятото по време на пълнолуние, пък в момента луната е в най-слабата си форма, справка в Гугъл сочи, че при нова и пълна луна във взаимодействие със слънцето по източния бряг и най-вече в нашия регион са характерни такива силни отливи. Втората ни спирка е до бреговете на малко островче, чиито брегове са осеяни с интересните местни дървета Мангрове (Mangrove tree), на някои от които само короната е над водата поради прилива. Изглежда са доста водоустойчиви, бидейки под вода часове наред. След малко повече от 30 минути сме на рифа. Пътуването си беше динамично, океанът благосклонен, но напомнящ за мощността си с леките вълни. Аз и Ники се возим на първа седалка, момчетата зад нас и Елен с Малик на последната пейка. Всеки момент, в който поглеждам назад, за да хвърля окуражителен поглед и усмивка на любимите, се улавям как годините тренировки за прикриване на страх с кураж са ми били от полза! Симеончика ме поглежда въпросително при всяко подскачане на лодката, за да се увери, че сме в безопасност. Пристигаме! Скачам от лодката! Започвам да се боря с вълните и шнорхела, който се пълни с вода и за пореден път осъзнавам колко безпомощна се чувствам, когато знам, че нямам дъно под краката си. Драпам към лодката и си взимам жилетка, настоявайки Симеон да си сложи също, за да се отпусне и наслади на фауната под нас. Забелязвам, че накърнявам достойнството му с моето настояване и се отдръпвам като нервен наблюдател на нисък старт да спасява, ако се наложи.

след напрежението идва релакс! 

И дотук с моята наслада от шнорхелинга. Блаженството да гледам през очите на порасналите и смели момчета, плуващи в развълнувания океан без жилетки, кефещи се на океанското дъно и разказвайки с вълнение какво виждат ми беше повече от достатъчен коледен подарък. Успях да съзря една красива синя морска звезда и няколко пасажа шарени рибки за гарнитура на изживяването. Направихме втора спирка за шнорхелинг, тих залив със съвкупност от морски звезди. Е там вече му отпуснах края на майчинския контрол и даже снимах под вода. Имаше сини, жълти, бели с червени кантове, розови, цяла палитра от цветове, за да компенсират загиналите корали. Ще дадем шанс на плажовете им и на север, преди да отсъдим категорично дали Занзибар е рифова дестинация. След спортните занимания идва ред на глезенето. Акостирахме на голяма пясъчна дюна (по тези места им казват пясъчни пейки), Малик, капитанът и помощникът разпънаха тента и маси със столове, разпалиха барбекюто и насладата за небцето стартира само при гледката на цвърчащите лобстъри и калмари.

Коледен обяд на грамаданска пясъчна дюна! 

Стартирахме обяда с порция екзотични плодове (ох, мангото!). За щастие на Ники менюто включваше и шишчета от риба тон.

шеф Ники! (позьор :))

А за мое най-голямо щастие порцията пържени картофи дойде едва след като бяхме изяли всичката морска храна!

кроасанче на плажа!

Заредихме запаси за инстаграмските акаунти (който ги има), момчетата поиграха футбол, а ние възрастните пихме Сафари бира без да се притесняваме, че децата може да се изгубят, хохих! Завърнахме се в хотела за час почивка, минахме през стадиона за едно полувреме футболна игра и прегладнели отидохме на вечеря в къщата на Малик.

Коледна вечеря

Изненадите продължиха! Къщата му се намира в сърцевината на селището Джамбиани, минахме по чакълени пътеки, очукани или липсващи дувари, на места и стени на къщи. Малик с гордост разказа как е построил къщата си наскоро преди да се ожени, за да живее със семейството си отделно. Къщата отвън се слива с пейзажа. Но! Вътре! Момчетата останаха в ступор от простора на високите тавани, голямата дневна, бароковата холна гарнитура и наличието на плейстейшън 5. Аз се впечатлих от чистотата. Домакинята Рахина се беше подготвила със заготовки за традиционния им хляб - чапати, а аз като единствен ентусиаст разточих и изпържих, роднините го оцениха високо (добре, че бяха гладни). Нашата коледна домашна вечеря включваше четири степенно меню с 5 звезди за вкус. Вечеряхме на земята, единствено не ми дойде отвътре да се храня с ръце, имам си афинитет към ножа и вилицата. Започнахме с предястия: яхния от зелен банан със зеленчуци, варена casava - локален кореноплоден зеленчук между тиква и картоф, и октопод яхния с кокос. Десерт - зелен банан, варен в кокосово мляко и овкусен с канела. Съжалих, че не си носех двата резервни стомаха! Толкова ми беше вкусно, че не исках да спирам възторга на вкусовите си рецептори. Сбогувахме се със семейството домакини и се прибрахме доволни от преживяното в този ден. Яркото звездно небе ни съпровождаше по пустия плаж до ресторанта в хотела ни, където продължихме вечерта с коктейли и партия шах (Ники ми взе трудна победа!). Срещнахме Моника, управителката на комплекса, родом от Австрия, повече от 20 години в странство из Азия и от две години управлява туристическо задоволство тук. Запитах я дали иска да прати нещо по нас на близките, каза, че само й липсва шунката по Коледа и ако идваме или имаме шанс да й пращаме в неограничени количества :).

Весела Коледа! ЙоХоХо!

На следващия ден напускаме рая на Земята и се отправяме на север, където било джамборето и най-яките плажове (по-превъзходна степен на "най", ако има такава).

хората на Занзибар

Настаняваме се в хотел HEBE bungalows с ресторант в малкото рибарско селище Matemwe, чийто плаж не става за къпане, има чудесна за тичане и футбол широка плажна ивица, доста повече местни по плажа и стадо крави (водни биволици, обичащи влагата, но не се къпят), препичащи се под жаркото слънце (случихме на 30-32 градуса през целия престой и само един дъждовен полуден). Ще останем три вечери тук, което ни беше повече от достатъчно. Още на следващия ден отиваме на шнорхелинг покрай поредния рай на Земята, според местните - около остров Mnemba (луксозен резорт за големите звезди като Бил Гейтс), този път сме само с Елен и Ники, за да разузнаем дали си струва да доведем и момчетата. Освен пасаж синьо жълти рибки и сладките плодове на лодката, друго не ни стимулира да повторим.

децата на Занзибар!

домашните любимци на плажа!

Следобеда отидохме и до най-известния плаж на острова в Nungwi, който освен с луксозните заведения и тюркоазена вода, след водораслите и тинята на отлива, с друго не се отличава от останалите плажове. Множеството моторни и рибарски лодки не допринасят за хубостта на пейзажа.

най-известният плаж Nungwi

В заключение, след натрупаните емпирични данни мога да заявя, че за мен най-невзрачните плажове из Малдивите, Шри Ланка и Юкатанския полуостров са по-красиви от най-красивите плажове в Занзибар. Широките и дълги плажни ивици са им топ, несъмнено стават за дълги разходки и тичане. За сефте имах шанса и удоволствието да тичам заедно с Борис, поне по време на загряване и разпускане, през останалата част от тренировката той ме дръпна с повече от километър, а моят състезателен нюх беше изместен от майчина гордост (от няколко месеца вече тренира официално лека атлетика и жъне значителни резултати, йеййй). 
Последният ни ден тук беше пълен релакс, благодарение на силната тропическа буря за няколко часа, липсата на ток (често явление на острова) и наличието на бордни игри, книжки и билярд, или как осъзнахме, че едно от най-разумните ни решения беше да не си купуваме интернет карта, за да се насладим на доволен детокс и вниманието си един към друг.

На път за Стоунтаун правим спирка сред природата, за да опознаем местната флора. Jack fruit е комбинация между манго, банан и ананас, един от младежите в ХЕБЕ ни донесе цял плод за нас, успяхме само половината да хапнем (и то предимно аз, не се хареса на останалите).

ферма за подправки и плодове!

Известен като най-големия плод, достигащ до 50 кг. Във фермата за подправки се запознахме с нови видове на флората като африканска ябълка, приличаща само на външен вид на нашата, не ядливи плодове за боядисване на храна и дрехи (както и червило), хлебен плод, растящ на дърво, добър заместител на тестото с вкус на сладък картоф, припомнихме си видовете пипер, който се превръща в черен, бял, зелен или червен само в зависимост от зрелостта и обработката на зърната (бях забравила, че растението е подобно на бръшляна), не пропуснахме и кралицата на подправките - канелата. Разказаха ни как всяко растение си има своето предназначение в медицинската история на човечеството и как само с плодове и подправки са преборили ковида с минимални загуби живот.

Стоунтаун е старият квартал на островната столицата с познатите африкански белези: несъвършена инфраструктура, шумни пазари и площади, шарени дрехи и ограничени възможности за надлъгване с местните търговци за сувенири и стоки (учудващо, не падаха повече от 20/30%).

ревю и Фреди!

Настанихме се и с Борис излязохме да заглушим гладните му изблици, докато останала част от групата си починат. Натъкнахме се на млада жена в галерия, която ни омая с красивия си глас и перфектен британски английски. Насочи ни към най-якото кафене, което бяхме виждали досега на острова - Кафе Afrikano, кафе за четящи или кафе библиотека, преливащо от топлина и уют. Подсигурихме хранителна енергия за следващите два часа и всички дружно се потопихме в местната урбанизация. Разгледахме бившия пазар за роби, понастоящем комплекс с действаща катедрала, запазени подземия, в които са държали робите в немислими условия, докато дойде време за пазаруването и болница. Търгуването на роби е датирало малко повече от 100 години, историята е кървава и жестока, трудно се преглъща. Вечерта хапнахме в Lukmaan, местен ресторант с морска храна, където цените най-накрая ни се сториха що годе приемливи (за справка, в Хебе порция октопод достигаше 30$, тук беше 12$). Завършихме деня с модно ревю на червен килим пред къщата на Фреди Меркюри (роден и живял там в детството си по време на емигрантския период на родителите му, избягали от Индия) и блеене по шарените витрини на вече затварящите капанчета из търговските улички, подобни на тези в Истанбул и Маракеш). 

Последният ни пълен ден в Стоунтаун посвещаваме на история и опознаване на града. С Ники и Елен отиваме на фри тур, озаглавен “Safari Quinn’s Riders“, воден само от жени и пресъздаващ женската перспектива и сила. Аз съм надъхана и буквам втори тур за следобеда с фокус към историята и архитектурата, за да попием от всичко по много. Мотивирана съм и отварям сетивата особено чувствително за женската страна на монетата. Срещаме се с гидката ни Хадин, 24 годишна феминистка, с прякор: "щастливо бебе", захилена до уши и толкова топчеста. Все още неомъжена, защото не се е намерил кандидат, който да преглътне желанието й да работи, вместо да си остане вкъщи като зависима домакиня. Израснала с баща си, който има повече от 6 развода и бивши жени в последователност (две наведнъж само за кратък период), работел като туристически гид и рибар. Разводите тук са лесна работа, можеш и само с дума да го направиш, но при всички случаи мъжът го инициира или позволява. Жената няма особен глас, с изключение на случаите с насилие. А насилието над жени учудващо и за щастие не било особено високо. Изнасилване на малолетно момиче под 18 г. гарантира 30 г. затвор, а убийство, доживотна присъда. Битовото насилие бива масово търпяно, заради зависимостта на жените и забележете - любов. Нашата хабиби е бунтар по душа, носи забрадка, за да угоди на семейството си, но в момент, в който е извън селището я маха, харесва й да се чувства свободна, когато косите й са открити.

малки спретнати улички в Стоунтаун!

Разходихме се из морската им градина, която вечер се превръща в панаир на храната и мегдан за запознанства (минахме по тъмно, много жива атмосфера, имаше от всичко по много), разказа ни за славното минало на острова, бил ключов център за търговия с роби и стоки, за взаимоотношенията с колонизаторите им (омани, португалци, араби и англичани), поначало ЗангиБар (занги - черно, бар-земя), земята на черните хора обхващала голяма територия от източния бряг, включително Замбия, Танзания и Кения. Последният им султан Бархаш е донесъл разцвета на днешен Занзибар с натрупаните знания от заточението му в Индия, като с напоритостта си си спечелил враждебността на британците колонизатори. Силни жени герои сякаш нямат, или не говорят за тях. За пример, майката на Бархаш е била робиня, за която не се говори, а е забележително как дете на робиня се превръща в султан. Сестра му му е помогнала да избяга от затвора, за което също не се говори. Мястото на женския образ в историята е закотвено в кухнята и за разплод. Сега сякаш се събуждат младите жени, забелязвам младеж да мие краката на девойката си на брега на плажа, друг й маха с ветрило, за да я разхлажда, трети я ухажва с цветя. Много млади жени работят в магазините и заведенията. Хубаво е!

Няколко думи за хората и езикът им!
karibu - welcome
jambo - поздрав към бели хора
pole, pole - по-полека, по-полека
hakuna matata - поздрав за безгрижие при раздяла
pili pili - споко, споко

Тук говорят диалект на суахили, ползват всички букви на латиницата с изключение на Х, нямат нито една дума в речника си с тази буква. В миналото са използвали арабски букви.

Минутите тук минават по-бавно, отколкото в Европа, както каза Малик. Личният ми стрес да сме точни за срещите ни не беше нужен, да не кажа даже беше НЕнужен и НЕжелан!

Хората! Големи кафяво-черни очи, в които зеницата се слива с ирисът както добрината с pole pole философията за живота, обличат се шарено, движат се бавно, събират се на групички пред къщите им и си говорят до тъмно насядали по земята, рядко виждах хора, забили поглед в телефоните (вероятно и нямат), млади мъже играят като подрастващи на плажа и се закачат едни други като деца, големи групи мъже и момчета играят всеки следобед плажен футбол. На острова повече от 95% са мюсюлмани, видях само една джамия (беше до ХЕБЕ хотелът ни), молят се вкъщи, балансирани са в интерпретацията на корана. Повечето от жените са забрадени. На мъжете им е позволено да имат до 4 жени. Стандартната схема на средностатистически мъж е да живее с първата си жена отделно, а останалите жени да живеят при родителите си. Рядкост са богатите мъжете, които успяват да озаптят женската ревност и да пазят под един покрив многоженството си. Единственият такъв случай научихме от Малик - чичо му, който го отгледал и запалил страстта му към туризма. Баща му бил от първата група, вече разведен с три от четирите си жени. Попитах го дали си представя жена му да си има и друг мъж и той подскочи от несъгласие, за момента той лично е все още щастливо влюбен и не иска да има друга жена! Грижовен е, гледа я с уважение и любов.

съотборници!

Младежите обичат плажния футбол, масово носят спортни тениски, имахме късмет точно на Коледа да имат приятелски мач с отбор от Каменния град. И познайте! Малик като капитан на отбора покани Борис да играе като го снабди с екип и му отстъпи своите футболни обувки. За малко да отворим приказката за трансфер насам, но аз дадох назад, рано ми е да пусна пиленцето от семейното гнездо, хихи!

Според "щастливото бебе" хората тук обичали да нарушават правилата, а аз ги виждам по-скоро като самостоятелни и тромави единици, всеки целеустремен в строенето на своята си история със замъглен поглед към цялата картина. Какво имам предвид ли? Създават си повече препятствия, отколкото улеснения. Един сладур си зарязва мотора в средата на оживена тясна улица, а останалите в опита си да заобиколят препятствието създават сложно и задръстено движение, и свикват със заобикалянето, съответно отстраняването на препятствието дори не е опция, защото нови пътни потоци са създадени. Липсата на това колективно усещане за общество е в основата на не развитието и не израстването им като модерна и развита нация, а в същото време всички ние от развития и забързан свят ходим в екзотиките, за да се радваме на природа и да взимаме пример от философията им поле-поле. А ако пък останем за повече - адаптацията към техните дефиниции за ред и красота е неминуема, както посочи опитът ни с хотела HEBE Bungalows Lodge. Собственост на холандци, които са заменили европейските стандарти с обелени стени и петна, очукани ъгли, изметнати дограми, нестабилен ток и прочие. Местния персонал компенсира с приятелско отношение.

Когато съм на такива места си мисля как ли щях да изглеждам и да разсъждавам, ако се бях родила тук, а не в Европа. Как ли щеше да ми пасва музиката на това място. Петелът, който Борис искаше да заколи, защото му пял от 5 часа, телефонистът на улицата, който Елен искала да замери с нещо от балкона посред нощ, силната буря, която ме събуди и ми помогна да си спомня ясно съня с мами, виещите минарета и назидателната реч в 4 сутринта на всеки 15 минути, с които вероятно също се свиква.

Взехме си от Занзибар вкусовете на мангото, авокадото (салата с манго, авокадо и моцарела е топ), морска храна, Хакуна Матата и поле-поле настроение, витамин Д и надеждата да съхраним този икигай за дълго.

Отпътувахме за Етиопия, където да посрещнем Нова година в пълно информационно затъмнение, че там нова година се празнува през септември и годината им е от 13 месеца, което обяснява факта, че те живеят в 2016-та, когато ние изпращаме 2025-та. Изпратихме старата година с наздравица бира, а посрещането на новата отложихме за Виена под елхата с подаръците, чакащи от Коледа :).

честита нова година!

Pole Pole! 

забави, забави!

В родината на 70-те сорта кайсии

Зима е, време за планиране на летните ваканции. Ереван ни се появява на хоризонта като заместител на скъпите билети за концерт на Гънс! Решено и букнато!

Кацаме на летище Ереван през втората половина на юли и уцелваме значително горещо време, усеща се сухо и изключително нагорещено. За повече цвят в компанията, лелята е с нас този път :) 

Не губим време и от летището минаваме с такси да хвърлим багажа и тичаме да хванем началото на пешеходката разходка с местен екскурзовод. Класирахме се благодарение на експедитивната комуникация на Елен с водача, чийто ентусиазъм за родината му ще се превърне в повече от три часова разходка, заради която ще отнесем продължителна критика и компенсация с много храна за младежите. 

бездомните кучета се броят на пръсти

Накратко, какво научихме от Войо, на вид около 50 годишен арменец със завиден английски и не толкова сполучливо чувство за хумор. 

Армения:
- население около 3 милиона в страната и още 7 милиона, разпръснати по света, най-вече по време на турския геноцид.
- национален плод кайсия с над 70 различни сорта (имахме късмет да уцелим сезона им), останалите два на почит са гроздето - символ на кръвта на Исус, и нар - семената символизират обединението на народа.
- цветовете на трибагреника им: син - небето, червен - пролятата кръв за постигане на независимост от Турция (пък в същото време националният им празник е независимостта от Русия - малко ми е рак и шука играта им), оранжев - хората (а защо не и кайсиите).

еревански бриз в жегата

- шахът е национален спорт с най-много шампиони на глава на населението, част от задължителното обучение в училище до 5ти клас. Любопитен факт - Каспаров е голямата им гордост, с майка арменка и баща еврейн.
- Армения е първата християнска държава и втората най-религиозна след Ватикана. След големия потоп, Ной е акустирал ковчега на мястото на планината Арарат, в превод "красивата планина на Азия". Армения изповядва ориентско християнство, което се различава от източното и западнотото православие. В храмовете нямат много стенописи и икони, над 95% са християни, имат много малко кюрди и мюсулмани. Християнството е прието официално през 301 г. след Христа, а преди това са били езичници (pegan).
- Армения следва грегорианския календар и Коледа се празнува на 6-ти януари, откогато 40 дни всички олтари са закрити със завеси, докато отмине така известният "мръсен" период след раждането.
- Пазят историята си и се гордеят с възстановени 1000 средновековни замъка и 400 манастира.
- 85% от територията на страната са планини, а водата им е голямо богатство - вкусна е, има улични чешми, което за мен е индекс за висок стандарт!

останки от винени бурета от преди 6500 г.

- арменският език е в индоевропейската група - самичък, най-близък до гръцкия, нищо не разбирахме като го слушахме, имат 39 букви, като главни и малки се пишат в повечето случаи напълно различно. Успех на учещите арменски! за 4 дни не успяхме да запомним, че "шнораколацион" означава благодаря и избирахме кратката и позната версия "мерси" :)), "бареф" значи "здравей", а "кенас" - "наздраве"!
- твърди се, че най-старата винарна в света е открита в Армения, преди 6500 г.
- основният им съюзник по народопсихология за шеги и закачки е съседна Грузия, другата християнска държава в региона. 

Армения е загубила седемте си милиона жители по време на 400 - те години османски геноцид, последван от две години свобода, след което попадат под крилото на големия руски брат, като една от основателките на съветския съюз (долових известна гордост в това изречение на гида, не си въобразявам, честно). Русия се явила като защитничка от Ататюрк, когато никой друг не искал да ги защити, дори Арстро-Унгарската империя им обърнала гръб (критична нотка у гида), което някак си ми се струва логично, представяйки си разстоянията - те ако ще са помагали на Армения, можеха и България да освободят и приютят, ама пусто - не сме имали късмета.

Взираме се в снежния връх на Арарат

С многото въпроси за връзката на Армения с Русия се набих в очите на гида и ме порица набързо с репликата:  "ние винаги сме били приятели с тях, само те са ни защитавали последните 200 г.!". В същото време Русия се договаря с Турция, свещенната планина Арарат и цялата й територия да минат в турско влияние, за което вече 100 години арменците тъгуват, освен това наскоро Русия е на страната на Азербайджан за преминаването на друга арменска територия отатък границите. На последния ми въпрос дали тъгуват по времето на СССР, гидът не ми даде еднозначен отговор, защото както е известно Армения има амбици за присъединяване към ЕС.

Много от сградите са построени в неокласически стил от вулканичен черен камък и изглеждат запазени, голяма вулканична дейност се е развивала до преди около 200 г., когато за последно е изригнал един от вулканите в планината Арарат. Разбира се най-голямото им жилищно наследство са съветските сгради, имат си ЦУМ-ове, досущ като нашите, панелените им блокове изглеждат доста добре, замаскирани с каменни плочи. Руският език наравно с английския се изучават още в малките класове. 

вечеря в Лаваш

Тук цените конкурират българските, дори австрийските. Чаша сок от нар се търгува за 4000 месни пари - арменски драми (10евра), вечеря в ресторант на човек варира от 20-30 евра. В провинцията си купихме килограм праскови и кайсии за под два лева килограма. Така ми се прииска да си напазаря десетки кг, за да направя пестил, т.к. тази година в родината природата попари цветовете и запаси за зимата йок. Ники ми отряза желанието още в зародиш (това означава, че в началото се пробвам уж на шега, за да усетя настроенията … нямаше списъл да ставам сериозна, хихи). Имат производство на цимент, черен и жълт камък, чийто прахоляк е във въздуха и възпрепятства бистрия поглед към планината Арарат през лятото, впрегнахме въображението, за да усетим красотата. Не се получи, интернет ни помогна. Ако искате чиста гледка, елате през пролетта или есента. 

Ереван ни изненада приятно със спетнатия си вид, поне в централните части, води класацията за един от най-старите градове, основан през 782 г. преди Христа (30-на години след Рим). Посветихме на града един късен следобяд и един пълен ден, в който с таксита кръстосахме надлъж и шир територията му няколко пъти - чудесен транспорт за нашата група в съотнощение време-пари-разстояния (задължително се ползват през телефонен апп с местен телефоннен номер). 

возим се в ереванско такси :)

Стъргалото на площада представлява високи етакади от 1000 стъпала, които водят до изглед към целия град и двата върха на планината Арарат, с възможност да се изкачат и с еслакатор в помещения с арт инсталации.

Борис ни пранква снимката от етакадите! 

Тук както вече сигурно е станало ясно, всичко се върти около тази планина, най-известното им бренди носи името й, за което Европейския съюз са платили 3 милиона евро, за да склонят арменците да прекръстят "коняк" на бренди с цел елиминиране на културни конфликти с френския регон Коняк. Ники и Елен тестваха най-луксозното бренди, докато аз и момчетата упражнявахме бързомислие на немски и англиийски в играта "Stadt, Land, Fluss".

По време на бренди разходката в най-голямата им пивоварна (Ararat brandy company), научихме, че Първанов и Радев си имат бурета с течността (не мога да се сдържа и да не спомена учудването ми защо примерно Стоянов или Желев нямат такива ...), както и други видни личности; а причината за чукане с чаши при наздравици била, за да се разлива течността и капки да се сливат из между чашите, за да се предотврати евентуален опит за отравяне или пък повсеместно натравяне, кой както си го интерпретира; а причината да се опияняваме от течността е множеството дяволчета по ръба на чашата, които при наздравицата падат извън или в чашата в зависимост от вътрешния ни мир - ако сме в покой с мислите си, те са извън, в противен случай се поддаваме на опиянението! Майсторите по филтриране на брендито имали най-важната и весела работа на света, как ли пък не :). Дали заради брендито или липсата на безалкохолна бира (нямаше в нито едно от заведенията, в които сядахме), хората са щастливи, градът е изключително жив - напомни ми на Неапол, тълпи се движат в синхрон, особено в късните прохладни часове, заведенията са пълни, а масите преливат от омайващи аромати и ястия.

оживено е всяка вечер!

В града имат много монументи, останали от социалистическо време, както и реплики на старинните им кръстове, зелени площи и артистични кафета, ладите и лади-ниви не отстъпват по нищо на луксозните западни автомобили, а местните бабаити се разпознават в лади ниви (тип джип), задължително бели с наполовина отворен прозорец, през който се подават космати лакти и звучи силна арменска чалга (родна картинка :)). 

Друга особена забележителност в града е фабриката за килими - Magerian carpet museum. Имахме късмет, че без уговорка получихме вип тур във фабриката и музея, възхишавахме се на тъкачките, които със сръчните си движения могат да изтакат 10-на см. на ден с две нишки без никаква автоматизация и изпод бързите движения се извайват омайващи форми и съвършенство.

в килимения музей

в килимената фабрика

За направата на стандартен килим (за нашия хол, примерно 2/3 м. отнема 6-7 месеца, защото освен такането, килимът се пере и изсушава поне 3 пъти, за да се махне прахта набила се във вълнената прежда. Изненада, изненада, най-старият намерен килим на повече от 400 г. в ледена пещера в Сибир е с арменски шарки. Нагледахме се на красоти и изящество, счупихме хатъра на Борис да сме купили едно килимено каренце за украса на кухненската маса за 115 евра и продължихме в преследване на следващото заведение за хапване. Борис огладнява на 2 часа, връщаме се към бебешкия режим, не търпи особено отлагане. Преди да настане буря от мрънкане се отбиваме до съседния край на града в артистичното кафе - къща музей на Lusik Aguletsi, свободомислеша и изразяваща мислите си в красиви творби местна артистка. Пихме фреш от кисели ябълки, за да спестим 30 евра за фрешове от нар (голяма изненада, че го търгуват така скъпо пък е популярен плод и го има в изобилие).

Борис задръсти Инстаграм с кебапчета!

Храната: ах, храната - заслужено събирателно средство! В Армения диета се пази трудно, дори моята базова диета - да храня само стомаха си, пусти очи - нямат насита! Имат повече от 200 слънчеви дни в годината, което е чудесна предпоставка за изключително вкусни плодове и зеленчуци, застъпени в кухнята им. Животновъдството също е развито, макар и да не видяхме нито едно стадо по пасищата, а два дни пообиколихме доста извън столицата. Та, месото е силно застъпено в менюто им - свинско, телешко, агнешко, пилешко. Царе са на подправките, слагат кориандър на всичко, след първите ми сблъсъци в Мексико, тук ми подейства по-добре, даже не го отритвах от чинията … не че имах голям шанс да го отделя. Десертите са им силно повлияни от южните съседи - баклава, кюреме, крем пита, сутляш. В един от ресторантите (Lavash - да, като името на хляба) порция крем пита беше колкото бебешка глава, толкова голямо парче, че отстъпихме половината на съседната маса, т.к. беше последното останало в кухнята. Те ни благодариха, а и ние също, защото ни спасиха от пагубно преяждане.

Какво ще запомним от арменската кухня: лаваш хляб (Борис търсеше замразен хляб, за да си купел няколк кг за вкъщи), спир супа - горещ айрян с пшеница и ориз (само аз се престраших - интересна на вкус, но неподходяща в топлите дни), пикантният вкус преобладава, сармите са им великолепни, за месото - имат от пиле мляко, както се казва. Поръчахме си еднометрово кебапче в кварталната кръчма, а те ни го донесоха гарнирано с пилешко, дробчета и ориз - остана ни и за закуска даже. Хапнахме кайсии от езическия храм - на вид изглеждаха неузрели и твърди, но като отхапеш захарен сироп се стича в гърлото, няма го леко киселеещия привкус, действително си заслужават първото място на стълбицата. Докато обядвахме се заговорихме за произхода на приказката "да се оплачеш на арменския поп". Чат GPT ни разясни, че идва от времето на османската империя, когато арменските попове са били безгласни и натирени в миши дупки, и затова нямали възможността да помогнат, ако им се оплакваш. Съответно дали ще се оплачеш на стената или на арменския поп било равносилно. Така и до днес, когато искаме да се отървем от някой помрънкващ тийн го изпращаме да се жалва на арменския поп.

Дотук с Ереван, където има още какво да се види, но ние наблегнахме на гурмето и бавното разглеждане.

Ден втори - отиваме на изток от Ереван, за да разгледаме единствения оцелял езически храм Гарни (оцелял, защото прилича на елински храм и една от кралиците им била влюбена в постройката, която била разрушена на малко повече от 40% и затова не попаднала под опеката на ЮНЕСКО, възстановен напълно днес - този храм посреша туристи и радва окото. 

кроасанчето ми пред храма! 

В подножието на храма се намира местност от скални колони, подобни на тези в Ирландия и Исландия, които сме виждали, известна като Симфонията на камъните. 

симфония от камъни и мъже в ритъм!

Ден трети - отиваме на юг от Ереван, за да разглеждаме района Арарат, спомняте си - Ной, ковчег, да не се повтарям. Наследниците на Ной основали Армения през 702 г. преди Христа, като е минала през робство на всиюките империи в региона. Минаваме през селища с най-висок процент щъркели на глава на населението, построили гнездата си буквално на всеки електрически стълб. Тайната е плодородната почва - земеделците събират реколта два пъти в годината, подобно на един от регионите в Мароко, през които сме минавали (в България също имаме такива региони), и наличието на рибни ферми.

Първата ни спирка е манастирът Khor Virap, построен през 12в върху езически храм, датиращ дълго преди Христа. Старата обител е разрушена от християните, както и всички останали символи на езичниците. Историята се повтаря, към момента мюсулманите от Азербайджан разрушават християнските каменни кръстове на арменците, чиято философия се фокусира в прераждането като изобразяват цветя и преплетени клонки, символизиращи началото на живота. Разпятие по арменските кръстове няма да се видят. За съжаление днес няма старинни такива кръстове, а само реплики, защото биват разрушавани, особено в бившите арменски територии попаднали под азербайджанския флаг през последните години.

Територията около и под планината Арарат е много скъпа за арменците, загубили я в началото на 19ти век и се надяват, че един ден тази неправда ще се поправи и ще си върнат планината, като се шегуват, че ако те не си я върнат, планината ще отиде при тях. Екскурзоводката ни Шаниан се просълзи, докато ни разказваше, как огромна чест за всеки арменец е да изкачи планината и да развее гордо арменския флаг, и че лесно ще разпознаеш арменец, кацащ на летището и отдаващ почит на планината.

Следващата ни спирка е древната пещера Арени, позната като пещерата на птиците, помещаваща най-вече лястовици. Тук през 2000 г. е открита най-старата обувка (цървул) на света (датираща от 5500 години). В пещерата има находки от всички ери, като сечива, монети, най-старата винарна на света (6500 г.) и черепи на млади девойки, които вероятно са били жертвани в името на винопроизводството. Важна находка е семена от гроздето "Арени", благодарение на които арменците успяват да възобновят и съхранят производството на този стар сорт и да произвеждат вино (което тествахме по-късно).

Третата ни спирка е манастирският комплекс Nakhavka, съставляващ две църкви. Св Стефан - единствената в Армения, на която може да се види образа на Господ баща. Действащ храм, построен през 13ти век. В комплекса се намират останките на първото училище в Армения.

манастирски комплекс

Екскурзоводката ни разказа с гордост за връзката с християнството, датираща още от времето на Христа, когато по негово време кралят на Армения изпратил писмена покана на Христос да дойде по тези земи, за да популяризира християнството и да се спаси от враждебността на своите. Христос изпратил писмен отговор, че има мисия да изпълни, след което ще отиде при светия си баща, но ще изпрати апостоли последователи в замяна. След възкръсването двама от апостолите дошли и донесли едно от копията, с които римските войници пробождали тялото на Исус, докато бил на кръста и заедно с краля започнали да разпространяват новата религия. След смъртта на краля влиянието на тотемите отново се засилило и така до трети век. По настоящем писмата, парче плат с образа на Христос и копието се помещавали в личната колекция на папата във Ватикана.

Обядваме в комплекс, наподобяващ малдивските! Изпитах роднините дали ще разпознаят дюлево дърво и всички се вайкаха, че били загубили 10лв. Съкровен семеен момент, хванал ме за гърлото беше да наблюдавам Елен и Борис как се пръскат на една от чешмите на изпроводяк - една от тези сцени, на пръв поглед нищо особено, но уловеният момент на искрен по детски смях с блясъка в очите, с неподправена емоция ме заля с топлина в душата. Ще си спомням усещането, макар и самите детайли в действията им да избледнеят. Ей за такива моменти си струва да търпиш роднините, за да ги трупаш и множиш тези скъпи емоции.

манекен!

манекен в пустошта!

манекен!

селфи принц!

задобряващ селфи принц!

Хората в Армения: смугли, средни на ръст, толерантни и уважаващи личното пространство. Учтиви и с готовност да помогнат, една от сервитьорките ни регистрира апликейшъна за такситата с нейния телефонен номер, а на няколко места ни поръчаха таксита през личните им апове. Иначе са на кръстопът – преносно и буквално, както са били винаги, бидейки на границата между Азия и Европа. Имат надежда за светло бъдеще, когато големите сили няма да взимат решенията за тях. Различните поколения се лутат между желанието да бъдат част от Европа и ценностите й, а други да останат под крилото на големия съветски брат.

Разпознават се като пацифисти, според първия ни гид, Ереван е на 16-то място по сигурност град на световно ниво, а държавата е в челните 10. 

Дали бихме дошли отново - вероятно след дългия ни списък с нови места, иначе Ереван е чудесен повод за бягство през дълъг уикенд, наситен с хубава музика и храна за презареждане :). Поздрав с една хубава арменска песен, възпяваща Ереван!

до нови срещи!