Мароко, където зимуват щъркелите

летище Маракеш

Мароко ни посрещна в Маракеш с топъл бриз и блестящо слънце в началото на февруари. Озъбихме се доволно и разхвърляхме зимните катове дрехи, стоплени от щастие, че за поредна година успяваме да избягаме от студените Виенски ветрове и да съберем зимно слънце.

Риад Чорфа

Летището ми напомни на това в Делхи, грандиозно и нетипично луксозно за региона. Всъщност луксозното свърши много бързо, след като излезнахме от района на летището и навлезнахме в градската част на Маракеш. Настанихме се в популярните им къщи за гости - Риад. Случихме на много китна такава с множество вътрешни тайни коридори, огромна тераса на покрива директно под звездите. Посрещнаха ни с ароматен ментов чай и домашни курабии. Този вид къщи имат интересна конструкция, наподобяваща пояс с вътрешни тераси, гледащи към вътрешен двор с найлонов покрив и задължително цитрусово дърво, много растения и някое ромолящо фонтанче. В нашия случай и домашен любимец - костенурка :) Домакините се оказаха доста гостоприемни и внимателни, разказаха ни набързо какво можем да видим за малкото часове, с които разполагаме, подготвиха ни за уличните търговци и за възможността да свалим цена от 100 до 15 дирхами, което за мен беше чудесен жокер. Дотук добре. Излизаме с любопитство и нетърпение да завладеем поредна туристическа дестинация. Стъпвайки на главната улица със сергии ни затрупват настоятелни погледи и подвиквания с покана да направим някой и друг добър пазарлък за сувенир или кожен асортимент. В Мароко определено си струва да си купи човек чанта или обувки от естествена кожа, има в изобилие и качество - цена (ако се договориш) е един път. След един успешен пазарлък за кожена чанта и един тигел сергии се озовахме на площада, от който не се вижда друго освен още сергии - за храна, фрешове, улични артисти, амбулантни търговци и каквото се сетиш - народ, колкото искаш. Изпихме по един фреш накрак за по 2 евро всеки (не особено евтино спрямо очакванията ми), вкуса поне си струваше. Почна се - сблъсъкът с местните търговци, извън регулираните ресторанти и магазини са неприятно настоятелни в убеждаването на туристите да си разтворят кесиите. Впечатлението ми от хората на Маракеш е, че са по-скоро груби в отношението си, отколкото мили, в сравнение с други народи с подобен стандарт на живот, които съм срещала в Азия, южна Африка или северна Америка.
Жена на средна възраст насила ми дръпна ръката и докато се усетя вече ме рисуваше с кана, уж подарък за късмет, за да дойда утре за повече, опитах да се дръпна, но ме държеше като куче кокал. Поиска си 400 дирхама (40 евро). Дадох й 100, защото нямах 50 и агресивно ни преследваше,  за да й дадем колкото заслужавала, поне 300. Заплаших я, че ще извикам полиция, ако не ме остави намира и дали заради това, дали щото разбра, че съм я зачеркнала, се отказа. Избягахме от калабалъка и седнахме пред голямата джамия да съзерцаваме залеза и да се поглезим под последните слънчеви лъчи на деня. За жалост джамиите в Мароко не са отворени за туристическите погледи, освен ако не изповядваме религията.

точа лиги по мандарините

Разходихме се из мандариновите градини, поточихме лиги по узрелите плодове, активирахме стомашните сокове и се устремихме към някоя непретенциозна улична сергия с храна, ужким да се слеем с местните. Греда. Порциите бяха доста миниатюрни, вярно не преядохме както обикновено, когато видим интересна чуждестранна храна, ама на всичкото отгоре ни съдраха кожата за една вечеря на дървени пейки и маси с найлонови покривки, имаше меню с "регламентирани" цени на основните ястия, но разбира се комплиментите като чай, хляб и разядки набъбнаха многократно крайната сума.

вечеря на мегдана в Маракеш

Ники даже беше готов и бакшиш да остави, че нали било прието така. Да ама не, отброих до стотинка и съсках мълчаливо със студен поглед. Разбрахме се с чорбаджийката. Основна поука за Маракеш - на мегдана/ площада не е оферта да се яде или пазарува, има много приятни ресторанти в близките карета, трип адвайзър има идеи. По повода, основна поука за Мароко като цяло - няма регламентирани цени, дори в ресторантите можеш да се пазариш, такъв беше случая особено в провинцията.

Рано на другия ден бягаме от градската среда, за да издрапаме през красивата и трудно проходима планина Атлас със спиращи дъха гледки, и да стигнем до оранжевите пясъци на Сахара.
Пътуваме с организирана екскурзия, две нощувки, бус и други 15 (по-) млади хора.
По пътя срещаме всички нюанси на пепел от рози: къщите, дуварите, барабар с камъните, пясъка и скалите в планината Атлас. Красиво е. Релефът на провинцията в посока югозапад от Маракеш към пустинята наподобява на места исландските пейзажи с огромни площи без или крайно ниска растителност, червена камениста почва. Безкрайни полета украсени с цветни найлонови отпадъци се редуват с посеви от люцерна, оказа се, че климатът позволява целогодишно да се засажда и коси - по 5 пъти в годината, на това му викам аз берекет :)
Къщите са разположени предимно до главните пътища, трудно да се види джам без решетки, местните разправят, че престъпност няма, а решетките са за сигурност. Един вид покрито мляко котката не го лочи. Доста битови отпадъци по улиците, прашни кълбета закриват калдъръмените тесни образования на улици. Строи се много и на парче, с очевидна липса на градоустройствен план, има множество недостроени и изоставени постройки, липсват детски площадки, училищата са цветни.

скоро по кината!

Първата ни забележителна спирка е малко селище известно като пустинният Холивуд, построено през 11ти век и съхранило уникалността си и до днес, пясъчни кули и пепеливи пътеки, по които все още минават местни жители - около 50на семейства обитават мястото, където няма канализация и електричество. Докато се суетяхме около холивудските декори от известни филмови сцени съзрях типично щъркелово гнездо - ей там на върха на холивудската кула от пясък, през която е минавал "Гладиаторът", "Исус от Назарет", някой си от "Игра на тронове" и други световни филмови звезди.
Ето я и моята звезда - долетя и стопанинът на гнездото. Ето къде зимуват щъркелите, толкова топло ми стана в душата, дали този е същият стопанин и на гнездото върху гимназията, в която учех? По-късно видях и няколко щъркела в полет. Оглеждам се за лястовиците.

къщата на учителя Заид

Минахме през интересни скални масиви с неприлични форми, за да продължим към долината Дада, наброяваща около 7000 души и няколко малки селища - махали, има няколко начални училища и една гимназия.  Отседнахме в къщата за гости на Заид, учителят по география и история в основното училище, той има 4ма синове и една дъщеря, вече е дядо на две внучки и е на 58. С учителската си заплата е успял да направи семеен бизнес, две къщи за гости, в които е впрегнал цялата фамилия да се труди. Попитах го дали е излизал от Мароко, дали е виждал чужда география наживо или само през учебниците.
През 1998ма, когато е бил студент пожелал да отиде в чужбина - до Испания, да види другата страна на монетата. Отишъл до най-северната част на Мароко, която понастоящем била окупирана от Испания с надеждата, че оттам може да пресече границата и да отиде до стария континент. Нито един от всичките езици, които говорел - берберски, арабски, английски и френски не му влезнали в употреба, полицай му заговорил на испански. Нашият герой не разбрал думите, но бил убеден в намерението на полицая, да не го пусне да мине границата и той с наранено самочувствие се върнал обратно в планината в сърцето на родината си. Така и до днес. Никога повече не опитал да излезе навън, макар и да има отворена покана от брат си, който живее във Франция. Обиден е и убеден, че няма да се чувства никъде другаде по-добре, отколкото у дома. Успял е да създаде подобно усещане и у децата му. Двама от синовете му имали желание да пътуват, но той не ги пуснал, с аргумента, че ще им направи къща за гости, където туристи от целия свят ще им носят вести и те ще могат да опознават света през техните очи. Аргументът му сработил изглежда, досега цялото му домочадие е около него.
Заид е първо от 6 деца, името му означава "продължи рода". Съответно, когато искат да спрат с дете производството, кръщават детето Одуф - "стоп на рода". Не полюбопитствах дали този метод сработва, оставям го за друг път и разговор.
Пътуването из провинцията ни даде много поводи за възхищение, изненади и усмивки. Нацъфтели бадемови дървета, както и назрели мандаринови и портокалови са честа крайпътна гледка, а мандарините са сочни и истински погалени от слънцето. Отядохме се на марокански кускус с каквото се сетиш, кайсиевото сладко е местна гордост, мажат го на хляб с подправки. Популярен е хлябът с царевично брашно.
Пихме доволно уискито на Мароко - ментов чай!
Ментовият чай е гарантирано най-вкусният, който съм пила по света, освен в случаите, когато го смесват със зелен. Оказа се късмет на начинаещия, че в първия ни риад ни посрещнаха с подсладен чист ментов чай. Наслада за душата и сетивата. Във всички останали ресторанти и риади чаят беше зелен с мента и розмарин, който не ми хареса.

местен с мароканско такси

шарено

Посетихме берберско селище на 400г, в което са се настанили номади с позволението на правителството. Стените са направени от керпич, жените перат на реката, всяко семейство си има по 10на ниви, наобиколени от ароматно нацъфтели бадемови дървета.
Децата от 3 до 6г възраст учат корана, след това започват училище, където учат берберски, арабски и френски.
Посетихме работилница за направа на килими от камилска и агнешка вълна, имаше великолепни изработки, може би ако отида отново един ден бих си купила.
Честа гледка в селищата е натоварено с дисаги магаре, яхнато от местен да се носи меланхолично из прашните калдъръмени улички.
Особен дисонанс беше гледка на джентълмен с малко момче, яхнали магаренце с дисаги и говорещ по мобилен телефон в движение :) явно не е в нарушение на правилата за движение, макар и мароканските полицаи да изглеждат да са строги, спират местни и чужди на общо основание. Спряха и нас, шофьорът им демонстрира чрез пътния си лист, че прави нужните почивки през час/два и ни пуснаха да продължим.
Хората на Мароко са шарени, в големите населени места, близко до туристите са напористи, дори нахални, виждат кесията на човека, но не и човека. Усмихват ти се, разказват истории, къде истина, къде измислица, разсмиват те. Докато дойде моментът на разплата. Ако не успеят да те “изпържат” стават сериозни и намръщени.
Другите, хората на Мароко ми се сториха тъжни и безразлични. В същото време безгрижни са много от тях - честа гледка е сам, двама или малка група хора, седящи нейде в полето, сред нищото, наоколо дордето ти стигне погледът не се виждаш населено място. Тези по улиците, с които се разминаваме гледат недоверчиво, не им харесва да ги снимам, дори протестират. Сякаш са ми ядосани. А може би това е гордост някаква, както разказваше Заид. Със сигурност всички те си имат своята лична история.

готови да яхаме камилите

След близо два дни пътуване стигнахме до заветната цел - Сахара!
Потеглихме върху гърбовете на камили от Мерцуга навътре през пясъчните дюни към бедуинския лагер за нощуване, нейде скрити в недрата на безкрайна пясъчна маса. Яздихме час и половина на фона на залязващото слънце, което не само свети, но и топли доволно като лятно 25 градусово слънце.

в действие

На сянка усещането за топло рязко спада заедно с температурата. Този факт ни подготви за предстоящата студена нощ в пустинята. През нощта температурата падна до под 10градуса. По изгрев беше почти 15. За щастие камилските одеяла в палатките топлят безотказно. Имахме изключителен късмет с хубаво време, небето - тюркоазено синьо и безкрайно. Загубваш се в Контрастът между синьото и оранжевата необятност на пустинния океан. Не съм допускала, че пустинята е еквивалентът на океана с величествените си десетки метри високи дюни. А пясъкът е толкова фин и все пак усещаш в дланите си миниатюрните фини топчета.

а върха на дюната, в подножието е лагерът

Луната беше в началната си фаза на нарастване, което ни позволи са се любуваме на нощното небе, а на звездите да покажат целия си блясък, без да са заслепени от лунна светлина. Млечният път натрапваше присъствието си с гордост. Не си спомням кога за последно видях такова небе, ще да е било много отдавна.


хортуваме си по изгрев :)

Голямата изненада в лагера - котки. Много котки :) Оказа се, че те са врагове на скорпионите и действат като естествена защита на домакините през топлите месеци. Престоят ни в Сахара беше кратък, но запомнящ се. Спахме в палатка от одеяла, вечеряхме на дълга маса сдиплени всички туристи като на сватба от доброто минало. Храната беше вкусна, след вечеря домакините ни събраха покрай огъня и показаха музикалните си умения, на които испанска група младежи акомпанираха с горещи танци.
Тръгнахме обратно към Мерцуга на гърбовете на камилите ни (моята Ферари ме посрещна за добро утро с умиление) преди изгрев. Беше студено, зверски студено. Наметнах си спалния чувал на гърба и се наслаждавах на монотонното вървене и полюшване. Грабех с всичките си сетива от необята на това поредно чудо на природата, спомнях си като малка как коментираха родителите ми оранжевият прашец по колите, довян от пясъците на Сахара. Тогава ми се струваше безкрайно далечен и друг свят.
Натъжи ме наличието на битови отпадъци насред дюните, а още по-тъжното е, че местните не ми изглеждаха да имат готовност да поставят условията си за запазване на природата, а единствено грабят с пълни шепи изобилието й, за сметка на платежоспособните туристи. Тъжно ми е, че има и такива туристи, които биха си захвърлили отпадъка от гърба на камилата или през прозореца на джипа/ бъгито, с които порят дюните в стремеж за по-висок адреналин. И не, не ми е гузно, че "мъчих" Ферари цели три часа, защото това беше моят най-естествен и предпочитан начин да отида в пустинята. С Ферари се разбрахме чудесно, той е от специален вид камили - най-едрите, които били отглеждани специално за транспортна цел.
Завърнахме се в Маракеш по тъмно, настанихме се в риада ни за няколко часа сън. Стопанката беше отракана баба французойка, дошла в Мароко преди 15 години на екскурзия и останала да живее и до днес. Явно има някаква силна притегателна сила това място, може би един ден ще се върнем, за повече време, за да сверим усещанията от преживяното преди и сега, може пък и ние да останем за повече.