Португалия - страната на пристанищата, а не на портокалите!

Лисабон ни посрещна на 10ти март с много зелено, топло слънце, влажен бриз и усещане за екзотика. Летище, на което има палми за мен е екзотика и първосигнална лампа за приятен престой :) така ми става топло на душата като идвам от студено и видя палмови дървета, танцуващи под топлия повей на пролетния вятър. А като ми замирише и на море, щастието се удвоява.

Яхнахме първия юбър и отпраишихме към първата забележителност от списъка ни. Ники както винаги е направил план по часове, защото сме си набелязали много любопитни местенца, а времето ни е ограничено. Седейки пред компютрите и между стени в офиса в по-голямата част от съзнателния ни живот, приветстваме горещо дни в неуморно скиторене из непознати земи.

Та, юбър се оказа чудесна опция за бързо придвижване из без това широко разпрострения Лисабон. Да не говорим за тесните еднопосочни улици, които не са отбелязани като такива в Гугъл мапс. Въобще много нерви и търпение ще са необходими, ако човек реши да кара кола под наем. За паркирането да не споменавам, може да се почувстваш като на женския пазар в София. Та, юбър е супер за щадящи комфорта си туристи като нас, а освен това попаднахме и на яки шофьори, от печен по-печен. Всички говореха приличен английски и бяха добро намерени и приказливи, точно каквито ги харесвам. Още от първото возене се научихме, че на португалски благодарностите се изразяват различно от нежния и силния пол. Жените казват "обрегада", а мъжете "обрегадо" за "благодаря". 

Белем от билото на яхтата :)

Стигнахме до кулата Белем, един от най-големите символи на града, която навремето е била входна/ изходна точка на пристигащи/ заминаващи кораби.

Белем, засенчена от Ники :)

В непосредствена близост е и паметникът на откривателите - огромна бетонена маса, наподобяваща кораб с известни мореплаватели като Васко да Гама, Магелан и други.

на залез

Разходката в района е по продължение на океанската ивица, но не е никак страховито, по-скоро уютно, благодарение географския благодат - устието на реката преди заливът, който запазва голяма част от ивицата без много вятър и бурни води. За справка, Лисабон е разположен на Перинейския полуостров, на устието на река Тежу и Атлантическия океан.

терасата на хотела ни

Градът е кацнал върху 8 (официално разправят, че са 7, за да копират тези в други известни градове) хълма, също като Пловдив и Рим, има и други прилики с културната ни столица, минахме по един булевард досущ като Руски със запазени стари къщи тук там. Градът датира от древни времена, а официално държавата е независима от 12ти век.

гледката от прозореца ни

На път за  Алфама, старият град или сърцето на на града, където нощувахме, минахме покрай страшно много панелки, на моменти получавах дежаву като гледах множеството панелени тераси с виснали гащи, чорапи и прочие пранета от просторите. Има ги и в стария град и ухаят на хубаво. В началото ми беше странно, че висят дрехи на нивото на очите ми от някой прозорец, даже можех да се отъркам на моменти, но постепенно ми стана уютно и топло.

пране, улично изкуство, Фадо и чар

Нямахме търпение още първата вечер да опитаме колкото се може повече от местната толкова хвалена кухня, разбира се под мелодията на Фадо. Алфама се оказа правилното място, на всеки ъгъл буквално има малко скътано заведение с няколко маси и задължително по една дама, засукана с някой и друг червен аксесоар, надарена  дрезгав и плътен глас. Има заведения, в които се плаща изрично, за да ти пеят за по-леко и бързо храносмилане, но ние се оказахме късметлии. На нашия ъгъл, дама и двама джентълмени се раздаваха безрезервно и без комерсиално.

Роси ми беше заръчала да пробвам редица вкусотии, едно от които е балакяо, ама не какво да е, а с риба треска. Случи се така, че до края на престоя ни, изядох доста треска в различни комбинации. Научихме, че рибата треска, която по принцип вирее в много студените северни морета, по време на разните им войни, португалските военни особи били възнаграждавани или компенсирани от северните си съперници с много риба треска и те я донесли и завъдили покрай бреговете на Португалия. В последствие, в страната има над 360 различни рецепти за ястия с тази риба.

Популярен и доста сладък буквално е десертът "pastel de nata" - с яйчен крем, както и сладкия им ликьор - Дженга, смесица между бренди, захар, вода и нещо скришно. И двете изкушения са по рецепта на свещеник. Ммм, вкусно.

За два дни обиколихме по диагонали и напречно централните забележителности и прозрях, че дълго съм живяла в заблуда за страната.

НЕ ядливи портокали

От малка съм си въобразила, че в Португалия има много портокали и оттам идва името й. Препратка от википедия ме образова, че това е пълен мит. Името идва от пристанище и красота, в което се убедих сама! “Името на държавата произлиза от град Порту на делтата на река Дуеро. В древни времена градът се е казвал Cale (от гръцки – „красив“). Той е бил важно пристанище, наричано на латински Portus Cale, което в Средновековието се е превърнало в Portucale, а по-късно Portugale.”

по света

Пешеходните разходки рядко са равнинни, или спускаш, или катериш, тоест не е оферта да се ходи с тротинетки и/ или детски колички. За сметка на това, да се разходиш по старите павирани и тесни улички с увиснали простори пране, с толкова близки тераси, че хората си подават яйца, протягайки се с една ръка или просто се здрависват. Такава близост, характерна за затворено и сплотено общество, а всъщност точно обратното - местните са свикнали с любопитните погледи и някои сякаш се ласкаят и позират непринудено на вниманието. За жалост комерсиалният порив не е подминал и тук, масово собствениците на жилищата в Алфама са принудени да се изселят, за да отстъпят на туристическия бизнес с хотели и заведения. По повода, наскоро млада авторка прави проект с портретни фотографии на същинските собственици по оградите на принудително иззетите имоти. Тъжни усмивки, топли очи, посивели коси и много бръчки дали от радост или тъга - всякакви такива емоции те връхлитат от всяка стена или дувар в квартала.

Изненадаха ме многото препратки към арабския и азиатския свят, тук-тук са популярни превозни средства, единствените в Европа доколкото ми е известно. Ръката на Фатима, която е позната ми от Израел е навсякъде по вратите в Алфама ( името е арабско и значи термални извори) - като приспособление за почукване вместо звънец.

Модерното строителство в новите квартали е като всяко друго, минахме покрай най-дългия в Европа мост - Васко Да Гама, който е 17км с магистрала и минава над реката. Ей тази  красавица ни закара по вода почти до него.

няма нужда от много думи, яко е

 

Посетихме Аквариума, който бледнее пред Виенския (Хаус дес мерес), макар и разположен директно в океана.

За щастие намерихме време да отидем до Синтра, местенце от приказките, високо сгушено в планината, на 40 минути с влак от Лисабон.

малка китна уличка в Синтра

замъкът в Синтра - шизофренна смесица на стилове, цветове, материали и епохи

гледка към Ники

гледка към долината на Лисабон

 

е страшни сме, спор няма

всичко е любов

 

Символите на Лисабон:

рибата треска;

трамвай 28 - както си му е редът, изчакахме около час дългата опашка, за да се повозим по известният трамваен маршрут. На моменти имах чувството, че току ще оближем някой ъгъл на къща. И всъщност трамваят си е част от общата градска мрежа, горките местни, чийто маршрут е свързан с ежедневната борба за лъкатушещо място, макар и на един крак.

1,5часова опашка се вие зад нас

 

уредихме се с челни места до прозореца

 

ръчичката на Фатима;

здрасти!

 

петел - от времето, когато са се раждали легендите се случило така, че един човек бил нарочен за крадец. Завели го при Главнокомандаващия да го осъди на смърт, докато обядвал заклан петел. Нароченият претендирал за невинен и казал, че закланият петел ще изкукурига в негова защита. Така и станало, чуло се кулиригане, дали от софрата на главнокомандващия или от отворения прозорец до него не е ясно, но оттогава петелът е един от символите на града и сега окрасява керамични съдове, магнити и прочие туристически прахоловки;

керамични плочки - използват ги за облицоване на къщите, продават се във всякакви размери, включително и на магнити. Шарката им украсява керамични съдове, дрехи, текстилни стоки и прочие;

статуята на Христос на един от хълмовете точно срещу крепостта Белем - статуята е реплика на тази в Рио, подарък от Португалия за църквата в благодарност, че Португалия е запазила неутралитет по време на втората световна война и е била средище на шпиони от воюващите страни;

голям смях, почти като в Рио

 

мостът Васко Да Гама - реплика на Златната порта (Golden gate) в Сан Франциско, свързва двата бряга над река Тежу.

залез, мост, яхта, любов, рожден ден, аз :)

 

Завършихме денят с много свещи върху малко, но сладко парче торта :) честит рожден ден на мен!

с годините свещите се увеличават за сметка на тортата, ама че щастие :)

 

 

Мароко, където зимуват щъркелите

летище Маракеш

Мароко ни посрещна в Маракеш с топъл бриз и блестящо слънце в началото на февруари. Озъбихме се доволно и разхвърляхме зимните катове дрехи, стоплени от щастие, че за поредна година успяваме да избягаме от студените Виенски ветрове и да съберем зимно слънце.

Риад Чорфа

Летището ми напомни на това в Делхи, грандиозно и нетипично луксозно за региона. Всъщност луксозното свърши много бързо, след като излезнахме от района на летището и навлезнахме в градската част на Маракеш. Настанихме се в популярните им къщи за гости - Риад. Случихме на много китна такава с множество вътрешни тайни коридори, огромна тераса на покрива директно под звездите. Посрещнаха ни с ароматен ментов чай и домашни курабии. Този вид къщи имат интересна конструкция, наподобяваща пояс с вътрешни тераси, гледащи към вътрешен двор с найлонов покрив и задължително цитрусово дърво, много растения и някое ромолящо фонтанче. В нашия случай и домашен любимец - костенурка :) Домакините се оказаха доста гостоприемни и внимателни, разказаха ни набързо какво можем да видим за малкото часове, с които разполагаме, подготвиха ни за уличните търговци и за възможността да свалим цена от 100 до 15 дирхами, което за мен беше чудесен жокер. Дотук добре. Излизаме с любопитство и нетърпение да завладеем поредна туристическа дестинация. Стъпвайки на главната улица със сергии ни затрупват настоятелни погледи и подвиквания с покана да направим някой и друг добър пазарлък за сувенир или кожен асортимент. В Мароко определено си струва да си купи човек чанта или обувки от естествена кожа, има в изобилие и качество - цена (ако се договориш) е един път. След един успешен пазарлък за кожена чанта и един тигел сергии се озовахме на площада, от който не се вижда друго освен още сергии - за храна, фрешове, улични артисти, амбулантни търговци и каквото се сетиш - народ, колкото искаш. Изпихме по един фреш накрак за по 2 евро всеки (не особено евтино спрямо очакванията ми), вкуса поне си струваше. Почна се - сблъсъкът с местните търговци, извън регулираните ресторанти и магазини са неприятно настоятелни в убеждаването на туристите да си разтворят кесиите. Впечатлението ми от хората на Маракеш е, че са по-скоро груби в отношението си, отколкото мили, в сравнение с други народи с подобен стандарт на живот, които съм срещала в Азия, южна Африка или северна Америка.
Жена на средна възраст насила ми дръпна ръката и докато се усетя вече ме рисуваше с кана, уж подарък за късмет, за да дойда утре за повече, опитах да се дръпна, но ме държеше като куче кокал. Поиска си 400 дирхама (40 евро). Дадох й 100, защото нямах 50 и агресивно ни преследваше,  за да й дадем колкото заслужавала, поне 300. Заплаших я, че ще извикам полиция, ако не ме остави намира и дали заради това, дали щото разбра, че съм я зачеркнала, се отказа. Избягахме от калабалъка и седнахме пред голямата джамия да съзерцаваме залеза и да се поглезим под последните слънчеви лъчи на деня. За жалост джамиите в Мароко не са отворени за туристическите погледи, освен ако не изповядваме религията.

точа лиги по мандарините

Разходихме се из мандариновите градини, поточихме лиги по узрелите плодове, активирахме стомашните сокове и се устремихме към някоя непретенциозна улична сергия с храна, ужким да се слеем с местните. Греда. Порциите бяха доста миниатюрни, вярно не преядохме както обикновено, когато видим интересна чуждестранна храна, ама на всичкото отгоре ни съдраха кожата за една вечеря на дървени пейки и маси с найлонови покривки, имаше меню с "регламентирани" цени на основните ястия, но разбира се комплиментите като чай, хляб и разядки набъбнаха многократно крайната сума.

вечеря на мегдана в Маракеш

Ники даже беше готов и бакшиш да остави, че нали било прието така. Да ама не, отброих до стотинка и съсках мълчаливо със студен поглед. Разбрахме се с чорбаджийката. Основна поука за Маракеш - на мегдана/ площада не е оферта да се яде или пазарува, има много приятни ресторанти в близките карета, трип адвайзър има идеи. По повода, основна поука за Мароко като цяло - няма регламентирани цени, дори в ресторантите можеш да се пазариш, такъв беше случая особено в провинцията.

Рано на другия ден бягаме от градската среда, за да издрапаме през красивата и трудно проходима планина Атлас със спиращи дъха гледки, и да стигнем до оранжевите пясъци на Сахара.
Пътуваме с организирана екскурзия, две нощувки, бус и други 15 (по-) млади хора.
По пътя срещаме всички нюанси на пепел от рози: къщите, дуварите, барабар с камъните, пясъка и скалите в планината Атлас. Красиво е. Релефът на провинцията в посока югозапад от Маракеш към пустинята наподобява на места исландските пейзажи с огромни площи без или крайно ниска растителност, червена камениста почва. Безкрайни полета украсени с цветни найлонови отпадъци се редуват с посеви от люцерна, оказа се, че климатът позволява целогодишно да се засажда и коси - по 5 пъти в годината, на това му викам аз берекет :)
Къщите са разположени предимно до главните пътища, трудно да се види джам без решетки, местните разправят, че престъпност няма, а решетките са за сигурност. Един вид покрито мляко котката не го лочи. Доста битови отпадъци по улиците, прашни кълбета закриват калдъръмените тесни образования на улици. Строи се много и на парче, с очевидна липса на градоустройствен план, има множество недостроени и изоставени постройки, липсват детски площадки, училищата са цветни.

скоро по кината!

Първата ни забележителна спирка е малко селище известно като пустинният Холивуд, построено през 11ти век и съхранило уникалността си и до днес, пясъчни кули и пепеливи пътеки, по които все още минават местни жители - около 50на семейства обитават мястото, където няма канализация и електричество. Докато се суетяхме около холивудските декори от известни филмови сцени съзрях типично щъркелово гнездо - ей там на върха на холивудската кула от пясък, през която е минавал "Гладиаторът", "Исус от Назарет", някой си от "Игра на тронове" и други световни филмови звезди.
Ето я и моята звезда - долетя и стопанинът на гнездото. Ето къде зимуват щъркелите, толкова топло ми стана в душата, дали този е същият стопанин и на гнездото върху гимназията, в която учех? По-късно видях и няколко щъркела в полет. Оглеждам се за лястовиците.

къщата на учителя Заид

Минахме през интересни скални масиви с неприлични форми, за да продължим към долината Дада, наброяваща около 7000 души и няколко малки селища - махали, има няколко начални училища и една гимназия.  Отседнахме в къщата за гости на Заид, учителят по география и история в основното училище, той има 4ма синове и една дъщеря, вече е дядо на две внучки и е на 58. С учителската си заплата е успял да направи семеен бизнес, две къщи за гости, в които е впрегнал цялата фамилия да се труди. Попитах го дали е излизал от Мароко, дали е виждал чужда география наживо или само през учебниците.
През 1998ма, когато е бил студент пожелал да отиде в чужбина - до Испания, да види другата страна на монетата. Отишъл до най-северната част на Мароко, която понастоящем била окупирана от Испания с надеждата, че оттам може да пресече границата и да отиде до стария континент. Нито един от всичките езици, които говорел - берберски, арабски, английски и френски не му влезнали в употреба, полицай му заговорил на испански. Нашият герой не разбрал думите, но бил убеден в намерението на полицая, да не го пусне да мине границата и той с наранено самочувствие се върнал обратно в планината в сърцето на родината си. Така и до днес. Никога повече не опитал да излезе навън, макар и да има отворена покана от брат си, който живее във Франция. Обиден е и убеден, че няма да се чувства никъде другаде по-добре, отколкото у дома. Успял е да създаде подобно усещане и у децата му. Двама от синовете му имали желание да пътуват, но той не ги пуснал, с аргумента, че ще им направи къща за гости, където туристи от целия свят ще им носят вести и те ще могат да опознават света през техните очи. Аргументът му сработил изглежда, досега цялото му домочадие е около него.
Заид е първо от 6 деца, името му означава "продължи рода". Съответно, когато искат да спрат с дете производството, кръщават детето Одуф - "стоп на рода". Не полюбопитствах дали този метод сработва, оставям го за друг път и разговор.
Пътуването из провинцията ни даде много поводи за възхищение, изненади и усмивки. Нацъфтели бадемови дървета, както и назрели мандаринови и портокалови са честа крайпътна гледка, а мандарините са сочни и истински погалени от слънцето. Отядохме се на марокански кускус с каквото се сетиш, кайсиевото сладко е местна гордост, мажат го на хляб с подправки. Популярен е хлябът с царевично брашно.
Пихме доволно уискито на Мароко - ментов чай!
Ментовият чай е гарантирано най-вкусният, който съм пила по света, освен в случаите, когато го смесват със зелен. Оказа се късмет на начинаещия, че в първия ни риад ни посрещнаха с подсладен чист ментов чай. Наслада за душата и сетивата. Във всички останали ресторанти и риади чаят беше зелен с мента и розмарин, който не ми хареса.

местен с мароканско такси

шарено

Посетихме берберско селище на 400г, в което са се настанили номади с позволението на правителството. Стените са направени от керпич, жените перат на реката, всяко семейство си има по 10на ниви, наобиколени от ароматно нацъфтели бадемови дървета.
Децата от 3 до 6г възраст учат корана, след това започват училище, където учат берберски, арабски и френски.
Посетихме работилница за направа на килими от камилска и агнешка вълна, имаше великолепни изработки, може би ако отида отново един ден бих си купила.
Честа гледка в селищата е натоварено с дисаги магаре, яхнато от местен да се носи меланхолично из прашните калдъръмени улички.
Особен дисонанс беше гледка на джентълмен с малко момче, яхнали магаренце с дисаги и говорещ по мобилен телефон в движение :) явно не е в нарушение на правилата за движение, макар и мароканските полицаи да изглеждат да са строги, спират местни и чужди на общо основание. Спряха и нас, шофьорът им демонстрира чрез пътния си лист, че прави нужните почивки през час/два и ни пуснаха да продължим.
Хората на Мароко са шарени, в големите населени места, близко до туристите са напористи, дори нахални, виждат кесията на човека, но не и човека. Усмихват ти се, разказват истории, къде истина, къде измислица, разсмиват те. Докато дойде моментът на разплата. Ако не успеят да те “изпържат” стават сериозни и намръщени.
Другите, хората на Мароко ми се сториха тъжни и безразлични. В същото време безгрижни са много от тях - честа гледка е сам, двама или малка група хора, седящи нейде в полето, сред нищото, наоколо дордето ти стигне погледът не се виждаш населено място. Тези по улиците, с които се разминаваме гледат недоверчиво, не им харесва да ги снимам, дори протестират. Сякаш са ми ядосани. А може би това е гордост някаква, както разказваше Заид. Със сигурност всички те си имат своята лична история.

готови да яхаме камилите

След близо два дни пътуване стигнахме до заветната цел - Сахара!
Потеглихме върху гърбовете на камили от Мерцуга навътре през пясъчните дюни към бедуинския лагер за нощуване, нейде скрити в недрата на безкрайна пясъчна маса. Яздихме час и половина на фона на залязващото слънце, което не само свети, но и топли доволно като лятно 25 градусово слънце.

в действие

На сянка усещането за топло рязко спада заедно с температурата. Този факт ни подготви за предстоящата студена нощ в пустинята. През нощта температурата падна до под 10градуса. По изгрев беше почти 15. За щастие камилските одеяла в палатките топлят безотказно. Имахме изключителен късмет с хубаво време, небето - тюркоазено синьо и безкрайно. Загубваш се в Контрастът между синьото и оранжевата необятност на пустинния океан. Не съм допускала, че пустинята е еквивалентът на океана с величествените си десетки метри високи дюни. А пясъкът е толкова фин и все пак усещаш в дланите си миниатюрните фини топчета.

а върха на дюната, в подножието е лагерът

Луната беше в началната си фаза на нарастване, което ни позволи са се любуваме на нощното небе, а на звездите да покажат целия си блясък, без да са заслепени от лунна светлина. Млечният път натрапваше присъствието си с гордост. Не си спомням кога за последно видях такова небе, ще да е било много отдавна.


хортуваме си по изгрев :)

Голямата изненада в лагера - котки. Много котки :) Оказа се, че те са врагове на скорпионите и действат като естествена защита на домакините през топлите месеци. Престоят ни в Сахара беше кратък, но запомнящ се. Спахме в палатка от одеяла, вечеряхме на дълга маса сдиплени всички туристи като на сватба от доброто минало. Храната беше вкусна, след вечеря домакините ни събраха покрай огъня и показаха музикалните си умения, на които испанска група младежи акомпанираха с горещи танци.
Тръгнахме обратно към Мерцуга на гърбовете на камилите ни (моята Ферари ме посрещна за добро утро с умиление) преди изгрев. Беше студено, зверски студено. Наметнах си спалния чувал на гърба и се наслаждавах на монотонното вървене и полюшване. Грабех с всичките си сетива от необята на това поредно чудо на природата, спомнях си като малка как коментираха родителите ми оранжевият прашец по колите, довян от пясъците на Сахара. Тогава ми се струваше безкрайно далечен и друг свят.
Натъжи ме наличието на битови отпадъци насред дюните, а още по-тъжното е, че местните не ми изглеждаха да имат готовност да поставят условията си за запазване на природата, а единствено грабят с пълни шепи изобилието й, за сметка на платежоспособните туристи. Тъжно ми е, че има и такива туристи, които биха си захвърлили отпадъка от гърба на камилата или през прозореца на джипа/ бъгито, с които порят дюните в стремеж за по-висок адреналин. И не, не ми е гузно, че "мъчих" Ферари цели три часа, защото това беше моят най-естествен и предпочитан начин да отида в пустинята. С Ферари се разбрахме чудесно, той е от специален вид камили - най-едрите, които били отглеждани специално за транспортна цел.
Завърнахме се в Маракеш по тъмно, настанихме се в риада ни за няколко часа сън. Стопанката беше отракана баба французойка, дошла в Мароко преди 15 години на екскурзия и останала да живее и до днес. Явно има някаква силна притегателна сила това място, може би един ден ще се върнем, за повече време, за да сверим усещанията от преживяното преди и сега, може пък и ние да останем за повече.
 

Страната на водните стихии Исландия!

Старт!

Август 2018, дойде време да те посетим и теб, чудата Исландия!
Интересни факти:
- Времето е променливо, прогнозата е повече от всякъде относително понятие, имахме температури от 5-19градуса за четирите дни престой, смесица от дъждовно, облачно и силно слънце.
- М1 е основният им път, които се води околовръсът на острова. По източния бряг има черни участъци, по които не бихте минали в зимни условия.
- Водата във всичките й форми е голямото чудо на Исландия - гейзери, извори, водопади, термални територии, ледници, глетчери. Най-чистата вода на света тече от исландските чешми. Не е проблем да си поискаш в кафе/ бензиностанция да ти напълнят туба с вода от чешмата. На летището продават бутилки исландска вода като сувенир/ армаган.
- Универсална дума на исландски е jaja, произнесена с различна интонация на гласа може да ти докара радости или неприятности. (нещо като айде на български, айдееее: отиде коня у ряката; айде, айде: да вървим; аЙдЕ: ко се моташ; е айде деее: е писна ми да те чакам; и т.н.)
- Има много и начесто места за пренощуване с кемпер/кола, табели с Р или елхичка са добър ориентир.
- Денят през август свършва около 22.30, в 23.00ч вече е тъмно.
- Всички говорят английски.
- Държавата съставлява 350к души, като 2/3ти са в столицата.
- Едно от популярните ястия е хотдог от агнешко с всички добавки (нарязан суров лук; запържен лук) - 400крони/3 евро (в бензиностанция).
- Пият еспресо и останалите разновидности на кафето. Чашка еспресо в туристическо кафе е 3 евро.
- Скир - парче от популярният им десерт с извара е 900 крони (7 евро).
- 2010г. драстично започва да се развива туризмът, основна заслуга има избухването на вулкана Eyjafjallajökull, който е засегнал повече от 10мил души по света, като по този начин целият свят е чул за Исландия като съществуваща.
- Лятото на 2018г. се оказва най-студеното за последните 100г, но пък за сметка на това имахме 19 градуса последния ден :).
- Икономиката се държи на туризъм, риболов и производство на алуминий. Имат и доста заводи за месопреработване, в който работят не малко българи. Всяко лято прииждат много чужденци работници, за да покрият туристическия сезон.
- Средното образование е пожелание, и все пак над 90% от хората го завършват, а 35% и университет. Образованието е безплатно.
- Тротоарите в столицата имат топло-почистване на навалелия сняг - с тръби топла вода, така не се задържа лед по пешеходните и моторните пътища. А сняг си вали обилно. Температурите рядко падат под нулата, но има силен вятър, който създава усещане за много студено.
- Всички природни забележителности са с безплатен достъп, повечето са пригодени за достъп с инвалидни колички, на малко от тях се заплаща такса за паркинг. 

Ето как започна и завърши Исландското ни приключение по дни.

Ден1:
Дейвид от Полша, живеещ от 13 годишен в Исландия ни посрещна на летището, за да ни закара до офиса му за кемпери под наем. Не обвинява родителите си за избор на място, напротив подкрепя, макар и студеното време. Харесва му животът тук в сравнение с Полша. Набързо оправихме документацията по приемането на превозното средство и подкарахме трескаво най-добрия ни приятел за следващите 4 дни към столицата.


Рейкявик

Като изпълнителни туристи в Исландия, първо минахме през Бонус - супермаркет с емблема на прасе касичка. Напазарувахме храна за пътуването. Уау, намерих снакс за викинги - сушена риба като чипс, оказа се много добро попадение. Супата гулаш в консерва също беше добра. Доматите и там не стават, изглеждаха като неузрели пластмасови домати, макар че ги отглеждат в специални оранжерии. Заменихме ги с чери. Ставащите плодове и зеленчуци са внос предимно. Разбрахме, че ягодите от оранжериите им били ароматни, но не ни остана време да ги тестваме. Готови сме за обиколка по златния кръг на острова, 1900 км са пред нас за точно 4 денонощия. Ники е направил чудесен план по часове, аз съм амбицирана да го изпълним. Един ден на географска посока имаме. Започваме западния тигел, ще продължим по северната, за да се спуснем по източната и да се гмурнем в синята лагуна на юг.
Рейкявик:
Правим фри тур в ранния следобед. Водач ни е Диса (исландското й име не запомних, макар и силното ми желание, стори ми се цяло изречение). Студентка последна година, учи туризъм и специализира прожект манажер (намигам гордо и дискретно).

Рейкявик

Името на града означава буквално две колони в термални води. Това е и символът му.
Президентството (построено 1881г.) и Министерският съвет са скромни сгради без полицейска охрана, кметът е комедиант, идният викенд ще организира ядене на палачинки, които той сам ще готви. Министершата им си живее в скромен апартамент и ходи на работа с 10годишната си кола.
От обиколката в спомените ми ще останат изображенията на няколкото стари къщи и църквата на хълма, която е във формата на ветрило. Протестантството е религията, а откъде идват футуристичните форми на повечето им нови църкви не ми е известно.

Министерски съвет в Рейкявик

Стартираме обиколката на острова с разглеждане на парка Thingvellir, където се е образувало най-голямото езеро в Исландия, в което се намира пукнатината Silfra, която позволява на любителите да се гмуркат между американски и европейски тектонични плочи.

Паркът Thingvellir

Продължаваме към Големия гейзер и по-малкия му събрат. Температура на водата е между 80 и 100гр.

Сърдечният канал на гейзера

Големият гейзер

Уникално поведение на природата в тази част на земното кълбо, дъ грейт гейзер е пасивен, но за сметка на това по-малкият му брат се заиграва с посетителите уж на очакван 10мин интервал на избухване, но закачливо понякога изненадва с по-къси и дори двойни разплисквания. Заформянето на водната стихия в сърцето на врящия кратер е вълшебно изкуство, оформя сфера от бълбукаща вода в множество нюанси на синьо.

Завършваме деня с водопада Gullfoss, ниагарата на Европа. Огромна и непокорна водна маса, поредното напомняне на природата, че ние хората сме само малка прашинка в цялото й превъзходство.
Островът е покрит предимно с ниска растителност, особен цвят на зелено с нюанс на жълто. Имат си мащерка, бял и розов равнец, глухарчета и повечето тревиста разновидност като европейската. Огромните зелени площи, покрити с дебел слой мъх, напомнят на онзи зелен персийски килим от сцените на Хобит или Властелина на пръстена.

Вулканични камъни, прегърнати в мъх

Полета с чифтокопитни любимци

Има територии с вулканични камъни, обрасли с дебел, но мек като памук зеленикав мъх, като стъпих и пропаднах почти до кръста. Почти липсват дървета. Най-многобройните животински видове, които забелязахме са популярните исландски коне и яко ангорски овце, тук там и крави.

Ден 2:
Стартираме новия ден с разходка около естествени извори в планините с вода по 100градуса в областта Deildartunguhver. Поредното чудо на исландската природа, да образува поточета и реки от кипяща вода.

Наред е следващия водопад, разгънат като ветрило - Hraunfossar, впечатлява с кристално синята си вода. Носи ти онова усещане на увличане по природата и естественото живеене сред ниската растителност и разхлада във водите му. Нещо детско в мен се развълнува, прииска ми се с боси крачета да подскачам от камък на камък и да се гоня с водните къдрици.

На върха на угаснал вулкан

По диагонал преминахме по билото на един от многото угаснали вулкани - Grabrok, за да достигнем до Hvitserkur - чудото на атлантическия западен бряг на острова.

Трол в Атлантика

Местните го наричат западния трол. Нахранихме животното от интересен вид и потеглихме към Akureyri -

Светофар в Акурейри

северната столица на острова. За малкото време, което прекарахме в града, останахме очаровани от спретнатия вид на къщите, хармонията на околната среда, спокойствието на хората. Впечатли ни един детайл - червените светофари са под формата на сърце, а не на кръг както жълто и зелено. В последствие разбирам, че сърцето като форма е популярен символ в целия град и се е зародил в следствие на финансовата криза през 2008, като стимул за възродяване.
Градската баня се оказа особено приятно и образователно за навиците на местните занимание. Поради хигиенни съображения взимането на душ преди потапяне в басейните и джакузитата е без бански с указания за местата за измиване по тялото :). Това е задължително, не пожелателно. Както ще разберем по-късно това правило е във всички водни изкуствени басейни, навсякъде из страната.
Имаше няколко басейни за киснене с температура на водата - 38; 42, 28, 0 градуса.
Бойко от Ловеч ни заговори в едното място за киснене, усвоил навиците за киснене в поредица от гореща, ледена вода и парна баня. Разказа ни, че от няколко години живее на острова, харесва му, но в дългосрочен план не би останал. От него разбираме, че изненадващо много българи живеят и работят там, основно не високо - квалифициран труд или само в туристическите месеци. Бойко не намира в местните сродни души, били студени и затворени хора.
Завършихме вечерта с гледка към още един красив водопад - Godafoss.


Godafoss на залез

Бяхме там в 22.15, точно навреме преди да се скрие слънцето, което така или иначе срамежливо не се подаваше целия ден из зад гъстите облаци.

Ден 3:


Сутрешна гледка

Събудихме се с прелестна гледка към Myvath езерото, след закуската за шампиони с чай и кафе, посетихме Myvath натуралните бани - лъскав комплекс с естествено топли води, чудесна програма за целодневно посещение и спа Релакс, който според мен конкурира доста успешно синята лагуна и е значително по-евтино. Слагаме го в списъка за другия път. Наблизо се намира и меката на гео термалните извори Namaskardh.


Замаскирани горещи извори

Огромна територия, покрита с вулканични камъни, обгърнати в мъх, образуващи склонове, от които излиза пара. Задоволих любопитството си да се покача по един склон и да пипна почвата, беше топла. Зад тези хълмове се откри извънземна гледка от огромни полета и канари от нетипично оцветени скални маси, по които липсва всякаква растителност. Там се намират естествени бълбукащи страховито извори със синьо - сиви пясъци, които навремето са използвани за производство на барут.


Геотермална долина

На места гледката наподобява на памук кале в Турция, а на места си е откровен лунен пейзаж, особено усещане придава това място, леко плашещо с размера и безлюдността си, смайващо с различността си. Наподобяващо декорите на холивудски филм за малките зелени човечета.



Врящ фонтан

Мястото има остра специфична миризма на химични елементи, които не са ми познати, не е типичната сярна миризма.


Dettifoss

Продължаваме към Dettifoss - най-големият и мощен водопад на острова, за сметка на това лишен от изящество и отличителна хубост.
Планираме бърз диагонал през парка на долината Dimmuborgir, за да видим образованията от лавинни камъни и попадаме на райско местенце за разходка.


Известните лилави полета в Dimmuborgir

В близост има и приятна къща за гости (със същото име) за нощуване, която си заплюваме за другия път.


Паркът Dimmuborgir

В преследване на друга гледка от висока скала попадаме в градчето Seydisfjordur, обгърнато от планини и завито старателно с гъсти облаци. Пътуването до него беше забулено в мистериозност и очакване. Църквата е един от известните обекти (спираха се доста азиатски туристи да снимат и ни стана любопитно да се разровим за информация).

Гледка за добро храносмилане :)

Скалата не нарихме, но направихме вкусен обяд в кемпера с тази гледка. 
Започваме дълго спускане по източното крайбрежие и пред нас се открива неземно живописен и разнообразен пейзаж, смесица от зелени плътни килими, голи скали, сиво-черни пясъчни канари без растителност, водни басейни, образувани от Норвежко море, фиорди, безброй миниатюрни до огромни водопади подобни на Райското пръскало в многоброен мащаб. Пътят минава в подножието на планините, натъкнахме се на един единствен тунел, природата е покътната до минимум. От тази страна на острова забелязахме, че имало и разнообразие на птици животински видове - чайки, гларуси и лебеди, последните бяха много, ама много. Като зелена калинка на бели точки, налазили една тучна поляна.



Ледената лагуна в цялата си прелест

Диамантеният плаж

Привечер стигаме до ледената лагуна, където планираме да нощуваме. Представлява не голям залив с парчета лед, големи колкото бус или малък камион. Едни оцветени от черния пясък, други като сини кристали, повечето като парче сняг. Из между ледените късове подаваха глави местните обитатели - тюлени, гонещи се с водата. Гледката е величествена. По-ниската температура се усети мигновено, 5градуса. Иначе няколко км преди и след е между 8-14градуса. Отсреща се намира Диамантеният плаж, широка морска ивица от черен пясък, силни вълни и изхвърлени от водата ледени кристали.
По продължението на лагуната в далечината се вижда най-големият в Европа глетчер, от който се отчупват огромните ледени късове. Глетчерът е замръзнала маса от сняг и лед в подножието на планината, разположена върху земята, а отчупващите се късове (айсберги/ ледници) изплуват. Не останахме да спим там, избягахме към топлите ширини с 5 градуса повече, в посока на залязващото слънце, което само си представяхме зад дебелите слоеве облаци. 

Ден 4:
Утро, обляно в заслепителна слънчева светлина. Воала, Исландия ни се показа и в другата си премяна, тази за която само бяхме чели по книгите и заглеждали в зашеметяващи снимки.


Южната тангента с гледка към Глетчера




Просто крайпътно езеро




Заигравка с вулканични камъни

Започваме деня с много слънце напът за плажа Reynisdrangar на брега на Атлантика, където вдясно се мъдри арка в морето, наподобяваща на лазурния прозорец в Малта (който потъна преди няколко години), а отляво една голяма скала, обрасла в мъх помещава две полу пещери.



Скали от ЛЕГО :)




Лазурния прозорец

Каменният състав на скалата е като купчета от лего с колони. Отсреща в близката далечина от водата се подават няколко стройни скални пазители на това поредно природно чудо. Домашен уют на върха на мъхестата скала намират ято тъполюни кайри.


Плаж с черен пясък

Пазителката на плажа

Нейде по пътя ни - торфена къща

Продължаваме по М1 (околовръстното на Исландия), за да се отбием до останките на Американски военен самолет, приземил се принудително на брега, поради липса на гориво. Пострадали не е имало за щастие.

За мен беше странно, че подобна находка привлича туристическия интерес, още повече, че за да се стигне до мястото се ходи пеша 4км в посока. Барабар с туристите и ние отидохме, че видиш ли да не изтървем атракцията.
Отправяме се към последните два водопада от списъка ни.
Skogafoss - висок, строен и мощен, посрещна ни с великолепна дъга в подножието си. В знак на благодарност си разпънахме софрата и обядвахме край поточето, което се отделя от водопада. Има чудесни условия за нощуване и къмпингуване на това място, даже има и душове, чак ни се прииска да имаме още време да му отделим в наслада, но уви. С нетърпение ни очакваше Seljalandsfoss, за да ни покаже прелестите си, оцветени също с пъстра дъга. Уникалното на този водопад е, че можахме да минем зад водите му и да го погъделичкаме по небцето, а той да ни изпръска доволно в замяна.
 На паркинга, бяхме така любезни да спрем навреме един китайски турист преди да отпътува с кафето си на капака на колата, а той в замяна на услугата ни подари билета си за паркиране.

Skogafoss

Seljalandsfoss

Продължаваме към селцето Keldur с автентични торфени къщи от 19ти век. Това са къщите, в които са живеели навремето исландците, силно изолирани с естествени материали и почти изцяло заровени в земята.

Древно селище с торфени къщи

Двойна защита срещу природните бедствия и неприятели.
Така завършва кратката ни обиколка на острова, със запълнени квадратчета от предварителния списък и с отворени много нови за следващото ни посещение.

НиФи карта

Последните будни часове прекарваме в синята лагуна, за да заредим батериите преди завръщане към родните места.


Синята лагуна на залез

ЛибоФ, либоФ, сФарен картоФ :)

Синята лагуна на залез

Синята лагуна с просеко и малиново вино

Посрещна ни Александра от Румъния, която живее на острова от март тази година и с приятеля си работят на постоянен договор в комплекса, планират да останат за поне година и да усетят исландската зима. Приказлива беше, а ние нямахме против да научим още нещо за местните нрави. И тя затвърди определението, че исландците са трудно достъпни хора, дори студени, дисциплинирани и образовани. Младата дама прояви съседска симпатия и ни пусна да влезем по-рано от планираното. За Лагуната трябва да се направи предварителна резервация и влизането е по часове, поради високия наплив от туристи. В базовия ни пакет влизаше ползването на хавлия, безплатна маска за лице и една напитка по избор. Мястото е направено с много вкус и интуиция за нуждите на клиента, без пестене на качествени материали. Цената е завишена, но не останахме с усещането, че сме платили несправедливо много за това, което получихме. Резервацията ни беше от 20.00ч до полунощ, когато затварят, ние поседяхме от 19.15-22.00ч. Побързахме да хванем залязващото слънце на този прекрасен слънчев ден!
Залезът беше красив: 22:35ч на 16 Август 2018.